„Аз съм икономически емигрант. В Белгия съм от 2011 г. заедно със съпруга ми и дъщеря ни.
Емигрирахме, защото в България нямаме бъдеще. Имахме малък бизнес, но в един момент осъзнахме, че пълним бъчва без дъно.
В България не можеш да правиш бизнес и да печелиш от него, ако играеш по правилата. Или трябва да си плащаш, където трябва, или трябва да имаш „вуйчо владика”.
Дойдохме в Белгия, защото имаме приятели тук. Съжаляваме само, че не сме дошли по-рано, а сме си губили време и нерви в България.
Интеграцията за нас не беше много трудна, започнахме с ученето на език. Мъжът ми говори вече много добре френски и фламандски и в момента работи като диспечер в транспортна фирма, в плюс са му и останалите 4 езика, които говори.
Аз владея двата езика на ниво, което ми е необходимо за работата в кафене.
Дъщеря ни, която е на 17 години, посещава фламандско училище и се справя много добре. Предполагам, че тя ще се интегрира напълно, имайки предвид възрастта ѝ.
Проблеми не можем да кажем, че имаме, изключвайки зле прикрития расизъм, който проявяват не само белгийците, но и останалите чужденци.
Но с времето се свиква и спира да ти прави впечатление. Истината е, че България не ми липсва изобщо, така както не ѝ липсваме и ние на нея.
Липсват ми само родителите ми и няколко приятели. Всяко лято си ходя за по един месец и с всяка изминала година ми е по-трудно да стоя там.
Дразнят ме всичко и всички – от разбитите пътища и мръсотията до прекомерното самочувствие и претенции на хората там.
Хора, които не искат да вършат нищо, но искат да получават много пари за нищонеправенето си. Хора, на които всеки друг им е виновен, но не и те самите.
Хора, които казват, че на нас ни е лесно там, защото имаме пари и живеем добре. Само че когато започна да обяснявам на тези хора как в началото сме работили по 12-13 часа на ден и след това сме ходили на езикови курсове до 22 часа, как сме спали по 4-5 часа на денонощие и така с години, същите тези хора спират да ме слушат.
Казвам им, че ако искат – има работа и могат да дойдат, но в началото ще бъде трудно. Всички отказват и продължават да се оплакват.
Забелязвам, че вече съм чужденка не само тук, в Белгия – аз съм чужденка и в България. Но сигурно това е цената. Сега живея добре, спокойна съм, не ми липсва нищо, но сигурно един ден ще се върна в България.
Да си изкарам старините там, ако ги доживея. Много си обичам Родината, но мразя държавата. Дъщеря ми е категорична, че няма да се върне никога, не вижда причина. Това сме ние „пътуващите българи”.
