След президентските избори през януари 2019 г., които не бяха признати за честно проведени от голяма част от международната общност, Николас Мадуро не беше признат за легитимен президент на Венецуела.
Следвайки примера на САЩ, 60 държави решиха да признаят тогавашния председател на Националното събрание на Венецуела, опозиционния лидер Хуан Гуайдо, за „временен“ президент на страната.
Заедно с политическото отхвърляне, което в някои страни доведе до отзоваване на посланиците на Мадуро, дойдоха и петролните санкции, наложени от правителството на Доналд Тръмп, конфискуването на венецуелски активи в САЩ и в някои европейски страни, както и обвинението в трафик на наркотици от DEA, която предложи награда от 15 милиона долара за ареста на Мадуро.
Наред с тази дипломатическа криза Венецуела преживя хиперинфлация, срина капацитета си за производство на петрол и предизвика най-голямата миграционна криза в Северна и Южна Америка от десетилетия насам.
От началото на войната в Украйна нещата сякаш започнаха да се променят.
Четири години по-късно, подобно на динозавъра от микроисторията на Аугусто Монтеросо, Мадуро все още е там и някои врати, които бяха затворени за него, започнаха да се отварят.
Постепенно все повече правителства започват да го признават и да го канят на международни събития.
През септември 2021 г. Мадуро участва в срещата на Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC) в Мексико по покана на президента Андрес Мануел Лопес Обрадор.
След това, през 2022 г., правителството на САЩ изпрати делегация на високо равнище в Каракас, която да преговаря за освобождаването на американските ръководители на компанията Citgo, които излежават присъди в затвори във Венецуела по обвинения в корупция.
От друга страна, президентът Джо Байдън освободи венецуелските граждани Франки Флорес и братовчед му Ефраин Кастро Флорес – племенници на венецуелската първа дама Силия Флорес – които бяха осъдени на 18 години затвор в САЩ за трафик на наркотици.
През ноември 2022 г. Байдън облекчи петролните санкции и позволи на американската петролна компания Chevron да разшири дейността си във Венецуела.
Същия месец Густаво Петро посети Венецуела. Той е първият колумбийски президент, който посещава Мадуро от 2016 г. насам.
Няколко седмици по-късно Николас Мадуро участва в срещата на върха за климата в Египет, където се срещна с френския президент Еманюел Макрон, който му стисна ръката, нарече го президент и повдигна въпроса за възобновяване на двустранните отношения.
По време на същата конференция Мадуро разговаря и със специалния пратеник на Байдън по въпросите на климата Джон Кери, въпреки че по-късно Вашингтон уточни, че това е била случайна среща.
В края на декември правителството на Испания – една от държавите, признали Гуайдо – назначи нов посланик в Каракас – пост, който беше вакантен от 2020 г. насам поради влошаването на отношенията между двете страни.
Мадуро беше поканен на церемонията по встъпването в длъжност на Луис Инасио Лула да Силва като президент на Бразилия. Малко преди това да Силва отмени ограниченията за влизане на Мадуро в Бразилия, наложени от правителството на Жаир Болсонаро.
В крайна сметка Мадуро не отиде в Бразилия, нито пък присъства на срещата на върха в Селак в Аржентина няколко седмици по-късно, за която също беше поканен.
И двете покани обаче показват известна промяна в отношението към Мадуро в региона.
Но какво направи възможно все още плахото завръщане на Мадуро на международната сцена?
Джеф Рамзи, директор на програмата за Венецуела във Вашингтонския офис за Латинска Америка (WOLA), вижда прагматизъм зад този обрат.
Според него международната общност се примирява с факта, че стратегията на Тръмп за „максимален натиск“ върху Мадуро – чрез признаване на Гуайдо, заплахи и санкции – не е успяла да доведе до преход във Венецуела.
„Навлизаме в нова фаза, в която все повече държави в региона признават, че макар Мадуро да няма демократичен мандат, той е фактическата власт в страната, така че трябва да се установят поне минимални нива на комуникация с неговите държавни органи“, казва Рамзи.
Тези прагматични позиции бяха подсилени от промените в регионалната и международната среда.
Венецуелската интернационалистка Елза Кардозо посочва, че в Латинска Америка напоследък се наблюдава промяна в политическите тенденции с избирането на леви правителства в Хондурас, Чили, Колумбия, Бразилия, Мексико, Аржентина и Боливия.
„В Латинска Америка, се наблюдава нарастваща тенденция да се оставят настрана въпросите, свързани с правата на човека, въпросите, свързани с характеристиките на политическите режими, и да се върнем към стария, по-краен дневен ред на принципа на ненамеса в делата на други държави“, казва тя.
Това би било в полза на Мадуро, тъй като ще намали тежестта на обвиненията в антидемократични практики и нарушения на правата на човека, които му се приписват и които Каракас отрича, и които са обосновани, наред с други, от Службата на Върховния комисар на ООН по правата на човека.
Бенедикт Бул, професор по политически науки в Центъра за развитие на околната среда към Университета в Осло и директор на Норвежката изследователска мрежа за Латинска Америка, допълва списъка на политическите промени, настъпили в САЩ, като посочва, че Байдън поддържа различна политическа линия спрямо Венецуела от Тръмп, макар че няма да направи много радикална промяна в това отношение.
Заради геополитическата ситуация в света, с войната в Украйна, САЩ имат достатъчно битки, за които да се тревожат. Затова няма смисъл да заемат толкова твърда позиция спрямо Венецуела“, заявява Бул пред Би Би Си.
Елза Кардосо обяснява, че конфликтът в Украйна е променил приоритетите на САЩ и Европа. Сега за тях е по-важно да се справят с енергийната криза, отколкото да демократизират някои страни.
Това облагодетелства Мадуро, въпреки че Венецуела вече не е основен производител и не е в състояние – дори при пълна отмяна на санкциите – да запълни вакуума, създаден на енергийния пазар от санкциите срещу Москва в краткосрочен план.
Уилям Нойман, бивш кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ във Венецуела и автор на книгата „Нещата никога не са толкова зле, че да не могат да се влошат“, казва, че „Колумбия и Бразилия бяха едни от най-важните съюзници на САЩ, които подкрепиха политиката на Тръмп за признаване на Хуан Гуайдо и изолацията на Мадуро. Логично е те да променят позицията си сега, когато президентите, които бяха съюзници на Тръмп, вече не са на власт“.
„Логично е, че като съседни страни на Венецуела те ще поддържат дипломатически отношения с венецуелското правителство, което е правителството на Мадуро“, добавя той.
Какво търси Мадуро?
Мадуро неколкократно е заявявал интереса си към нормализиране на отношенията със Съединените щати и се е застъпвал за това Вашингтон да възприеме по-прагматична политика.
„Венецуела е готова, напълно готова, да се насочи към процес на нормализиране на дипломатическите, консулските и политическите отношения с това правителството на САЩ“, заяви той в началото на януари в интервю за Telesur.
Въпреки че Мадуро успя да оцелее при политиката на „максимален натиск“, а венецуелската икономика наскоро успя да излезе от хиперинфлацията и да започне плах растеж, Джеф Рамзи предупреждава, че венецуелският лидер е в по-слаба позиция, отколкото изглежда.
„Мадуро все още се възприема като автократичен президент без демократичен мандат и все още е силно заклеймен в региона и в света, така че няма да му е лесно“, казва той.
„Мадуро все още е в несигурна ситуация и се нуждае от международна легитимност“, допълва той.
Рамзи посочва, че лидерът на чавистите зависи от подкрепата, която получава от военните и политическите фракции на собствената си партия, така че реинтеграцията му в международната общност ще му помогне да демонстрира пред собствения си военен и политически елит, че по този начин е намерил изход от кризата във Венецуела.
Бенедикт Бул е съгласна, че подобренията във венецуелската икономика са временни и че основите на възстановяването са много крехки.
„Отново виждаме, че темповете на растеж започват да се забавят, а инфлацията започва да се повишава, макар че все още е по-ниска от предходната година“, казва тя.
„Мадуро отчаяно се нуждае от инвестиции, защото всички обществени услуги все още са в изключително лошо състояние и очевидно се нуждае от инвестиции в петролния сектор“, добавя тя.
Легитимирането и международното признание ще позволят на Мадуро по-голяма автономия.
„Това означава, че той ще може да се движи по целия свят без страх от арест или съдебно преследване. Ето защо той толкова силно настоява за отмяна на санкциите“, казва Елза Кардосо, която смята, че венецуелският лидер търси нов баланс, при който наказателният и икономическият натиск върху правителството му да бъде намален.
Но какви са границите на този процес?
Граници и червени линии
Уилям Нойман предупреждава, че това, че държавите възстановяват дипломатическите си отношения с Венецуела или отново признават Мадуро за президент, не означава, че го подкрепят.
„Едно е да се говори, да се поддържат отношения, да се търгува, друго е да се подкрепя. Да имаш дипломатически отношения не означава да подкрепяш дадено правителство. Отношенията са между държави. Така че Мадуро и неговата антидемократична политика са най-голямата пречка за повторното му включване в международния живот. Той продължава да бъде авторитарен държавен глава, който ежедневно нарушава демократичните норми на страната си“, отбелязва той.
Джеф Рамзи смята, че докато във Венецуела се извършват масови нарушения на правата на човека, за страните от региона ще бъде много трудно да нормализират напълно отношенията си с правителството на Мадуро.
