Ала голямото влияние на исляма върху развитието на Европа възниква едва след като арабите завладяват Испания. По време на арабското владичество, което започва през 711 година и обхваща почти целите Пиринеи, наречени тогава Ал-Андалус (оттам идва името на днешна Андалусия), много испанци всъщност не са недоволни.
Новите окупатори прогонват страховитите вестготи, еврейското население на Пиринеите също изпитва голямо облекчение, тъй като дотогава Католическата църква го поставя под непрестанен натиск. Чак до 1492 година, когато завършва Реконкистата (дълговековното християнско въстание срещу мюсюлманите) и арабите губят Гранада, последната си провинция на Пиринеите, Испания и Португалия се смятат в Европа за ислямски страни. След като християните завладяват Гранада, от Испания са прокудени почти всички евреи и мюсюлмани, които не искат да приемат християнството. Хиляди завършват на кладите. Част от днешните евреи на Балканския полуостров, включително и в България, са потомци на прокудените тогава от Испания.
Мескита де Кордоба
По време на „мавърското господство” мнозина испанци приемат исляма. Други си остават християни, но спазват нравите, традициите и дори „дрескода” на мюсюлманите. Мъжете се обличат в дълги дрехи, учат арабски, възхищават се от космополитната култура на арабите, често пъти живеят в многоженство. Тогавашната арабска култура по въздействието си много напомня на American Way of Life, американския начин на живот, който през ХХ-ти век толкова силно привлича европейците и целия свят, пише Михаел Людерс в „Ди Цайт“. Изобщо, в Ал-Андалус по онова време се живее добре – доста по-добре, отколкото на север от Пиринеите. В Кордоба има канализация и улично осветление, 3 000 джамии и 300 парни бани. Заедно със Севиля и Гранада, Кордоба се слави по цял свят със своите университети, където се изучават философия, право, литература, математика, медицина, астрономия, история и география. За всеки заможен човек по онова време е въпрос на чест да има богата библиотека.
През Х-ти век ислямската култура в Испания достига своя апогей, след което започва бавната ѝ ерозия. Когато „маврите” окончателно са прокудени отвъд Средиземно море, през 1499 кардинал Франсиско Хименес нарежда изгарянето на 80 хиляди арабски книги в Гранада – варварски финал на едно многовековно културно смесване. Изобщо Католическата църква настоява християните съвсем отчетливо да се дистанцират от мюсюлманите. Така през следващите няколко столетия хората на Пиринейския полуостров постепенно привикват с мисълта, че са християни – независимо, че историческата истина е доста по-сложна. А Католическата църква, не само в Испания, обявява исляма за враг номер едно. И на няколко пъти предприема срещу него така наречените Кръстоносни походи.
Ислямофобията от онези времена има обаче не само религиозни, а и идеологически корени. Светият престол смята, че е най-добре европейските държави да не се бият помежду си, а да обединят своите енергии срещу „неверниците” на Изток и срещу еретиците в своите граници. В този смисъл Кръстоносните походи са голям успех. Като военно, политическо и икономическо начинание те са глупост, но дават на Западна Европа нова идентичност като враг на исляма. Тъкмо между ХІІ-ти и ХІV-ти век възниква и изкривеният образ на исляма, който се е запазил почти непокътнат и до днес. Той представя мюсюлманите като фанатици, ирационални, склонни към насилие и налагащи своята религия с огън и меч.
Този образ на исляма се затвърждава още повече, когато европейците влизат в досег с Османската империя. След като завладяват Константинопол и слагат край на Византийската империя, османлиите настъпват на Запад и дори на два пъти се оказват пред вратите на Виена, която тогава е столица на Свещената римска империя на германския народ – през 1529 и през 1683 година. В съзнанието на християните Ориентът се утвърждава като лоно на мрака и злото. Едва в епохата на Просвещението и Романтизма образът на исляма в очите на европейците започва да се променя. Османската империя отдавна вече не е заплаха, а самата Европа преживява прехода от селски феодализъм към градско и индустриално общество. Гражданството се еманципира от аристокрацията и от клира и преоткрива Ориента – този път като привлекателен, приказен алтернативен свят. Преводите на персийска и арабска поезия вдъхновяват по онова време дори Гьоте, който смята, че поезията обединява Запада и Изтока около едни и същи ценности и около стремежа към красота. В края на ХVІІІ-ти и началото на ХІХ-ти век тази идея е много популярна в Европа.
Колониализмът обаче възражда старите омрази. Европейците отново започват да гледат отвисоко на исляма, смятайки себе си за по-развита култура. Така е и до днес. Още преди няколко десетилетия американският литературовед Едуард Саид излезе с тезата, че Западът си е присвоил правото да „обяснява” Ориента, най-вече за да може по този начин да укрепи своето световно господство. И наистина, повечето днешни европейски и християнски възгледи за Ориента възникват именно в апогея на колониализма през ХІХ-ти и ХХ-ти век. През 1835 година европейците контролират едва 35 процента от територията на земното кълбо, а в началото на Първата световна война тази цифра вече набъбва до 85%. „Ориентализмът”, тоест преизмислянето на Ориента, се превръща във важен инструмент на колониалистите.
Днес между Ориента и Оксидента цари недоверие. За европейците Ориентът символизира част от собственото им развитие, което е останало в миналото. Те вярват, че са преодолели ирационализма и разрушителността, че са изпреварили мюсюлманските страни в усвояването на една разумна и предсказуема, мирна нагласа – както в частния живот, така и в обществото и между държавите. В арабско-ислямския свят пък Западът се е превърнал в метафора за лицемерие и предателство, в пространство, където непрекъснато се кроят заговори, целящи да унизят мюсюлманите и да ги държат на едно неподобаващо ниско равнище в световната йерархия. Двете култури всъщност имат общи корени, но въпреки това днес се сблъскват като враждуващи близнаци. Всяка от тях открива у другата изтласканото собствено Несъзнателно и реагира със страх, който формира културни стереотипи, коментира Михаел Людерс в „Ди Цайт“.
Западът преоткрива исляма като враг след края на Студената война и най-вече след атентатите от 11 септември 2001 година. Действителната причина обаче е по-дълбока. Както се е случвало многократно в световната история, вътрешните кризи пораждат страх от Чуждото. В свят, който все по-бързо се превръща в едно цяло, естествено възникват несигурност и съпротивителни рефлекси. И те обикновено са обърнати към чуждата култура – независимо от това колко тясно е преплетена тя със собствената. Така, както са преплетени Ориентът и Оксидентът.
Източник: Дойче веле
