Най-известният британски сериен убиец Иън Брейди, известен още като убиецът от моравите, е починал в психиатрична болница в Англия на 79 години, съобщиха здравните власти в Мърсисайд. Иън Брейди и Майра Хиндли бяха осъдени на доживотен затвор през 1966 г. за убийството на пет деца.
Адвокатът Робин Макин, който разговаря с Брейди няколко часа преди той да почине, заяви пред медиите, че неговият клиент не е разкрил местонахождението на останките на 12-годишният Кийт Бенет, единствената от петте жертви, чието тяло не бе намерено. За съжаление Брейди си отиде без да бъде разгадана тайната, отбелязва испанския Ел Паис.
Брейди и неговата съучастничка Майра Хиндли, която почина в затвора през 2002 г. на 60 години, бяха осъдени на доживотен затвор през 1966 г. за убийството на Джон Килбрайд на 12 години, Лесли Ан Дауни на 10 години и Едуард Евънс на 17 години. По-късно двамата си признават за убийството на още две деца – Полин Рийд на 16 години и Кийт Бенет на 12 години, чието тяло и до днес не е намерено.
От 1985 година Брейди, който е роден в Глазгоу, е настанен в строго охраняваната психиатрична клиника „Ашуърт“, северно от Ливърпул, а през 2013 г. той пожелава да бъде преместен в шотландски затвор, но искането му е било отхвърлено от властите.
Британците Иън Брейди и Майра Хиндли са смъртоносно подхождаща си комбинация – също като Бианки и Буоно. Те си набелязвали млади жертви, които изнасилвали, осакатявали и след това заравяли в мочурищата. Смята се, че са убили около 5 деца и младежи.
През май 1966 г. той получава доживотна присъда и след повече от 40 години е все още в затвора; от ноември 1985 г. е преместен в психиатрична клиника. Почти сигурно е, че Брейди никога няма да излезе на свобода, въпреки опитите си за самоубийство чрез гладни стачки.
Хиндли също получава доживотна присъда и въпреки усилията й да докаже, че се е поправила, британското правителство отхвърля молбите й за предсрочно освобождаване. Тя умира в болницата на 60-годишна възраст.
Свидетел на убийство
Старши полицейски офицер Талбът тъкмо се готвел да замине на дългоочаквана почивка, когато получил особено важно обаждане от детектив-инспектор Уилс.
В стаята за разпит на полицейския участък в Хайд седели 17-годишният Дейвид Смит и неговата млада съпруга. Те се обадили в полицията същата сутрин и разказали една невероятна история. Полицай Талбът уверил жена си, че скоро ще се върне и двамата ще заминат на двуседмичната си ваканция, както били планирали. Той, обаче не знаел, че му предстои да бъде замесен в събития, които щели да се превърнат в един от най-прочутите криминални случаи в Англия – „Тресавищните убийства“. Датата била 7 октомври 1965 г.
Когато Талбът пристигнал в участъка, той отишъл в стаята за разпити, където разтревожената млада двойка посръбвала чай. С помощта на съпругата си Морийн, Дейвид Смит започнал да разказва историята си.
В предната вечер в дома, където той и жена му живеели с нейната майка, ги била посетила Майра Хиндли – неговата балдъза. Тя му казала, че се страхува да се прибере сама в тъмното и той се съгласил да я изпрати до дома й. Когато стигнали до жилището на Майра на 16 „Уордъл Бруук Авеню“ в Манчестър, тя го помолила да влезе, тъй като приятелят й Иън, с когото живеела, имал за него няколко миниатюрни бутилки с вино. Той се съгласил и тя го оставила в кухнята да разглежда бутилчиците.
Докато четял етикетите на едно от шишетата, Смит чул дълъг, пронизителен писък. Майра го викала от всекидневната. Смит се втурнал вътре и видял Иън Брейди да държи някаква, както първоначално му се сторило, кукла с човешки размери. Когато тя паднала до дивана, само на две крачки от него, той с ужас разбрал, че това всъщност е тялото на младо момче. Младежът лежал по очи на пода, а Иън се бил разкрачил над него с брадва в дясната си ръка.
Момчето изстенало. Иън вдигнал брадвата високо във въздуха и я спуснал върху главата му. За няколко секунди се възцарила тишина и тогава младежът изстенал отново, но този път много по-тихо. Иън спуснал брадвата за втори път и стенанията спрели. Сега се чувало само приглушено гъргорене.
Иън покрил главата на младежа и увил около шията му електрически кабел. Той започнал да дърпа кабела и да повтаря: „Ти шибано, мръсно копеле“. Когато жертвата най-сетне утихнала съвсем, Иън се обърнал към Майра с думите: „Т`ва е. Тоя път стана голямо мазало“.
Майра Хиндли
Майра се захванала да вари чай и двамата с Брейди се шегували за изражението, което младежът имал на лицето си преди Иън да го удари. Те със смях разказали на Дейвид за един друг случай, когато някакъв полицай ги бил засякъл точно докато заравяли друга тяхна жертва в тресавището Седълуърт. Иън и преди бил споделял с Дейвид, че е убивал хора, ала той смятал приказките му за нездрави фантазии. Но това било истина. Дейвид бил ужасен и уплашен за собствения си живот.
Той решил, че ще е най-добре да се преструва на спокоен и да си дава вид, че е съгласен с тях. Той им помогнал да изчистят бъркотията и да отнесат тялото горе в спалнята. Чак на развиделяване успял да се измъкне с обещанието да се върне по-късно сутринта, за да им помогне да се отърват от тялото. Когато се прибрал на сигурно място вкъщи, той внезапно се почувствал зле. Дейвид разказал всичко на съпругата си Морийн и двамата заедно отишли до един обществен телефон, за да се обадят в полицията.
Веднага след като изслушали тази странна история, старши офицер Талбът и детектив-сержант Кар се запътили към 16 „Уордъл Бруук Авеню“. За всеки случай в района били повикани още две дузини полицаи. Всякакви опасения за съпротива се оказали напразни. Майра с готовност им дала ключа от спалнята, където открили тялото на един млад мъж, увито в сиво одеяло. Брадвата, описана от Смит като оръжието на убийството, била намерена в същата стая.
Иън Брейди бил арестуван веднага. В участъка той казал на полицаите, че между него, Дейвид Смит и жертвата – 17-годишният Едуард Евънс – бил избухнал скандал. Те се счепкали и скоро нещата излезли от контрол. Смит ударил Евънс и го ритнал няколко пъти. След това Брейди използвал брадвата. Според него, те двамата със Смит били почистили и прибрали тялото. Майра нямала нищо общо със смъртта на Евънс.
При разпита си Майра потвърдила историята на Брейди, описвайки колко ужасена и изплашена е била от цялото това преживяване. Тя била арестувана чак след четири дни, когато полицията намерила в колата й четири страници, съдържащи подробно описание на плана, по който тя и Брейди щели да извършат убийството.
Разследването вероятно щяло да спре дотук, ако не били показанията на Смит за заровените от Брейди тела в тресавището Седълуърт. Имало и други следи в подкрепа на този факт. Едно 12-годишно момиче на име Пат Ходж казало на полицията, че често е ходило с Хиндли и Брейди в тресавището на пикник, а в дома им били намерени многобройни снимки от местността.
След като уточнили най-често посещаваното от Брейди и Хиндли място, разкопките в тресавището започнали. Полицията допускала, че е възможно тук да са заровени телата на четири деца, които били изчезнали загадъчно през последните две години. Това се оказало вярно, когато на 10 октомври 1965 г. в тресавището е открито тялото на 10-годишната Лесли Ан Дауни, която била изчезнала безследно на 26 декември 1964 г. Единадесет дни след тази находка е изровено и тялото на 12-годишния Джон Килбрайд, който бил изчезнал на 11 ноември 1963 г.
Прези 1965 г. случай като този представлявал нещо уникално. За първи път в британската история една жена се оказвала партньор в серийни сексуални убийства на деца. Обществото не можело да проумее как една жена би могла да участва в подобно ужасно престъпление; като че ли точно нейното участие правело убийствата да изглеждат още по-зловещи и непростими.
Какво е подтикнало тази млада двойка към подобна мерзост? Докато детството на Иън Брейди разкрива много фактори, които вероятно са довели до превръщането му в чудовище, в случая на Майра като че ли липсват такива. Как едно привидно нормално дете се превръща в подобна перверзна личност, която се наслаждава над сексуалната гавра и убийствата на деца?
Родена на 23 юли 1942 г. в Гортън, индустриален квартал на Манчестър, Майра е първото дете на Нели (Хети) и Боб Хиндли. Тъй като през първите три години от живота й, нейният баща служел в десантен батальон, тя е отгледана от майка си. Те живеели с майката на Хети, Елън Мейбъри, която се грижела за Майра, докато майка й работела като шивачка.
Когато Боб се завърнал, те си купили собствен дом, само на една пресечка от майката на Хети. Боб трудно се приспособявал към цивилния живот и прекарвал по-голямата част от времето си в местния пъб. Когато през август 1946 г. се родило второто им дете Морийн, Боб и Хети, които в момента работели и трудно се справяли у дома, решили да изпратят Майра да живее при баба си.
Преместването при бабата разрешило много семейни проблеми – Елън вече не била самотна, положението за Боб и Хети се улеснило, а Майра се радвала на всеотдайните грижи на баба си – но за сметка на това момичето никога не успяло да опознае добре баща си. Той самият не бил склонен да показва чувствата си и неговото отсъствие през формиращите години на Майра създало между двама им пропаст, която никога не била запълнена.
На пет години Майра тръгнала на училище. Тя давала вид на зряло и разумно момиченце, но често отсъствала, тъй като баба й била склонна да я оставя вкъщи и при най-малката болежка. Многото отсъствия не й позволили да събере нужните оценки, за да се запише в местната прогимназия. Вместо това, тя отива в основното училище „Райдър Брау Модерн“. Честите отсъствия продължили и там, но тя получавала отлични оценки по всички предмети. През този период, тя показала заложби в писането и поезията. Обичала спорта и атлетиката и била отличен плувец. Като външност и характер, Майра не била особено женствена и получила прякора „Ръбестия задник“, заради широкия си ханш. Носът й също търпял доста подигравки.
Репутацията й на зряло и здравомислещо момиче я направила отличен избор за детегледачка в тинейджърските й години. Родителите и техните деца били повече от щастливи да ползват услугите й. Тя била много оправна и демонстрирала искрена обич към децата.
На 15 години Майра се сприятелила със свенливия и крехък 13-годишен Майкъл Хигинс, за когото се грижела и защитавала като свой собствен по-малък брат. Ако зависело от нея двамата щели да останат приятели за цял живот. Тя била съкрушена, когато той се удавил в един резервоар, често използван за плувен басейн от местните деца. Скръбта й била подсилена от чувството й за вина, тъй като тя била отказала да отиде с него при резервоара в онзи ден. Тя вярвала, че би могла да го спаси, тъй като била много добър плувец.
През следващите няколко седмици, Майра била неутешима, мятайки се между истерията и депресията. Тя плачела, обличала се в черно, ходела на църква всяка вечер, за да пали свещи за Майкъл, и събирала пари от съседите за надгробен венец. Семейството й било обезпокоено от тази прекалена проява на емоции и настоявало тя да се вземе в ръце. Вместо това, тя станала католичка – религията на Майкъл – а успехът й в училище се влошил рязко. Не след дълго тя напуснала училище, тъй като не могла да вземе изпитите си за основно образование, въпреки че имала коефициент на интелигентност от 107 точки.
Първата й работа била като младши служител в една електроинженерна фирма. През този период Майра не била по-различна от връстничките си в квартала. Тя ходела на танци и по кафенета, слушала рокендрол, флиртувала с момчета, и от време на време палела цигара. Тя започнала да отделя по-голямо внимание на външния си вид, изрусила косата си и използвала много тежък грим, за да изглежда по-зряла.
На 17-ия си рожден ден Майра се сгодила за Рони Синклеър, местно момче, което работело като продавач на чай. Очевидното задоволство на Майра от обикновения й живот не продължило дълго. Тя се замислила за стандарта на живот, който я очаквал след женитбата. Първо сватбата, после малка къщичка, след това щели да дойдат децата и я чакали години на свързване на двата края, докато съпругът й харчи всичките им пари в кварталната кръчма. Майра знаела, че този живот не е за нея и отменила годежа.
Тя търсела нещо по-вълнуващо. Търсенето й започнало с молби за постъпване във флотата и армията, които тя попълнила, но така и не изпратила. Хрумнало й да работи като детегледачка в Америка, но не последвала и тази си идея. Тя заминала за Лондон, за да си търси работа, което също не дало плодове. Минали две години, преди нещо наистина вълнуващо да й се случи. През януари 1961 г. тя се срещнала с Иън Брейди за първи път.
Иън
Иън Брейди е роден на 2 януари 1938 г. в Горбълс, един от най-бедните квартали на Глазгоу по онова време. Неговата майка, Маргарет (Пеги) Стюърт, работела като сервитьорка в един хотел.
Въпреки, че не била омъжена, тя използвала за себе си обръщението Госпожа, тъй като по онова време не се гледало с добри очи на самотните майки. Пеги никога не разкрила кой е бащата на Иън, казвайки само, че той е журналист в някакъв глазгоуски вестник и е починал няколко месеца преди раждането му.
Лишена от съпружеска опора, тя трябвало да продължи да работи като сервитьорка, било то и на половин смяна. Тъй като не можела да си позволи детегледачка, тя често оставяла Иън сам вкъщи. Не минало много време, преди да осъзнае, че не може да се справи сама с бебето. За да разреши проблема, тя пуснала обява във вестника за постоянни надзорници, които да вземат Иън при себе си и да му осигурят грижите и вниманието, които тя не можела да му даде.
На обявата отговорили Мери и Джон Слоун. Те имали свои собствени четири деца и изглеждали надеждни и грижовни хора. На четиримесечна възраст Иън бил неофициално „осиновен“ от двойката. Пеги им прехвърлила детските надбавки и се разбрала с тях да го посещава всяка неделя. Когато идвала, тя му носела подаръци, но никога не му казвала, че е негова майка. Към Мери Слоун той с обръщал с „лелче“ или „мамче“. С течение на времето, визитите на Пеги намалели и накрая съвсем спрели, когато Иън станал на 12 години. Пеги се била преместила в Манчестър с новия си съпруг Патрик Брейди.
Неяснотата около майка му и естеството на пребиваването му при семейство Слоун, карало Иън да се чувства не на мястото си през цялото време. Въпреки усилията на приемното му семейство да му осигури любящо обкръжение, той не откликвал на техните грижи и внимание. През цялото си детство той бил самотен, труден и ядосан. Той непрекъснато изпадал в гневни изблици, при които сам си удрял главата в пода.
В началното училище Брейди бил считан за умно дете, но той никога не положил усилия да го докаже. Останалите деца го смятали за различен, потаен и аутсайдер. Той не обичал спорта и останалите момчета го наричали „лигльо“.
Когато бил на девет години, той за първи път излязъл извън квартал Горбълс. Семейство Слоун отишло на пикник в тресавищата на езеро Лох Ломонд, където прекарали целия ден. След обяда Слоун полегнали да поспят на тревата. Когато се събудили, Иън бил изчезнал. Те го забелязали на около 400 метра, на върха на един стръмен насип. Той стоял там цял час, втренчен в огромното небе. Те го викали и свиркали, но не можели да привлекат вниманието му. Тогава двамата сина на Слоун се изкачили по насипа, за да го доведат, но той им казал да се прибират вкъщи без него, защото искал да остане сам.
В автобуса, на път за вкъщи, той бил разговорлив за първи път в живота си. За Иън времето прекарано на онзи хълм представлявало проникновено изживяване, което щяло да повлияе на целия му живот. Той се почувствал сам, в центъра на огромна, безгранична територия. Тя била негова. Принадлежала му. Той бил изпълнен с чувство за сила и власт. В средата на цялата тази пустош, той се почувствал като крал и господар.
На единадесет години Иън взел кандидатските изпити за академията „Шоулендс“, училище за деца с ниво на интелигентност над средното. Потенциалът му, обаче никога не бил реализиран, защото той бил мързелив, не се подготвял за час и се държал неприлично. Започнал да пуши, съвсем забравил за ученето и скоро се забъркал в неприятности с полицията. Точно по това време възникнал интересът му към Втората световна война и специално към нацистите. Книгите, които четял и темите на разговорите му били винаги за нацизма. Дори игрите му били повлияни от тази мания и той винаги настоявал да бъде германец във военните игри с приятелите си.
Между тринадесет и шестнадесетгодишна възраст Брейди три пъти бил обвиняван за влизане с взлом и грабеж. При третия случай съдът решил да не го осъжда при условие, че се премести в Манчестър при майка си и нейния съпруг Патрик Брейди. Той не бил виждал Пеги от четири години и изобщо не познавал втория си баща.
В края на 1954 г. Брейди се премества в Мос Сайд, за да започне отначало. Животът сред непознати и силният му шотландски акцент, който го белязвал като различен, накарали Брейди да стане още по-саможив от преди. Той сменил името си от Стюърт на Брейди, но въпреки това не се разбирал особено добре с втория си баща, който му намерил работа като носач на местния пазар. Чувството, че не е на мястото си, продължило да го измъчва и той търсел съвет в книгите. В романите, като „Престъпление и наказание“ от Достоевски, трудовете на маркиз дьо Сад и садистични заглавия като „Джъстин, Целувката на камшика“ и „Килията на мъченията“, Брейди открил нещо вълнуващо, с което можел да се асоциира.
Малко повече от година след преместването си Брейди отново се връща към престъпния живот. Той бил напуснал работата си на пазара и работел в една пивоварна, където бил арестуван за кражба на оловни пломби. Този път съдът не бил толкова снизходителен и го осъдил на две години в дом за малолетни престъпници. Но тъй като там нямало свободни места през следващите три месеца, той бил изпратен в затвора „Стрейнждуейс“, в Манчестър, където на 17-годишна възраст бързо се научил да бъде корав.
След време бил преместен в поправителния дом в Хатфийлд, в Йоркшир, където режимът бил много по-лек. Възползвайки се от намалените охранителни мерки, Брейди започнал да произвежда и да пие свой собствен алкохол и да организира хазартни игри. Пияна схватка с един от пазачите го приземява в много по-тежките условия на дома към затвора „Хъл“. Тук, той започнал усилено да изучава престъпния начин на живот, чрез който възнамерявал да изкара много пари. Очакванията му били толкова високи, че дори се записал на курсове за счетоводител.
Когато е освободен през ноември 1957 г., семейството му забелязва, че е станал още по-тих и мрачен от преди. Минават няколко месеца, преди да си намери работа като общ работник, на която не се задържа дълго. През това време се опитвал да измисли някаква криминална схема, която да го направи богат, като междувременно решил да приложи счетоводителските си умения в законна дейност. През 1959 г. той става служител в „Милуордс Мърчандайзинг“, където след малко повече от година пристигнала една нова секретарка.
Първа среща
За Майра тяхната първа среща била началото на едно „незабавно и фатално привличане“. Докато останалите виждали в Брейди навъсен и враждебен човек, за Хиндли той бил тих и резервиран, качества, които според нея били „мистериозни, земни и показвали интелигентност“. Той бил различен от останалите момчета, които познавала. В сравнение с него, подобните на бившия й годеник Рони Синклеър изглеждали тъпи, наивни и лишени от амбиции. Всяка вечер тя описвала в дневника си своите нарастващи копнежи по Брейди, които си останали едностранни за доста дълго време. Тя се мятала от „обичам го“ до „мразя го“, а Брейди не й обърнал никакво внимание цяла една година.
Тогава, на коледното парти на фирмата, отпуснат от няколкото питиета, Брейди поканил Хиндли на среща. Това било началото на нейното въвеждане в тайния му свят. Тази първа вечер той я завел да види Нюрнбергския процес. През следващите седмици й пускал плочи с хитлеристки маршове и я окуражил да прочете някои от любимите му книги – „Моята борба“, „Престъпление и наказание“ и произведенията на маркиз дьо Сад. Хиндли с удоволствие се съгласила. Толкова дълго била чакала да й се случи нещо различно и ето че това станало. Нейната неопитност и копнеж й пречели да различи кое от тези нови преживявания е здравословно и кое очевидно опасно.
Брейди бил първият й любовник и скоро тя била окончателно заслепена от него, попивайки всичките му изкривени философски теории. Нейното най-голямо желание било да му угоди. Заради него тя започнала да се облича в немски стил, с високи ботуши, мини-поли и силно изрусена коса. Позволявала му да й прави порнографски снимки. Разполагайки с такава отдадена публика, идеите на Брейди станали нарастващо параноични и насилнически, но Хиндли била сляпа за това. Когато той й казал, че няма Бог, тя спряла да ходи на църква, а когато заявил, че в изнасилването и убийството няма нищо нередно, и, че всъщност убийството представлявало „най-върховното удоволствие“, тя не задала никакви въпроси. Нейната личност била напълно слята с неговата.
Семейството, приятелите и колегите й бързо забелязали тези промени в нея. В работата си тя станала груба, арогантна и агресивна и започнала да носи „ексцентрични“ дрехи. Сестра й Морийн впоследствие свидетелства на процеса, че след като се запознала с Брейди, Майра приключила с нормалния си живот и спряла да ходи на танци и да се вижда с приятелки, а вместо това станала потайна и заявявала, че мрази бебетата, децата и хората.
В началото на 1963 г. Брейди подложил сляпата вярност на Хиндли към него на изпитание. Той планирал банков обир и искал тя да го чака отвън с кола. Хиндли незабавно започнала шофьорски курсове, записала се в клуб по стрелба с пушка и си поръчала две оръжия. Обирът така и не се състоял, но Брейди бил постигнал целта си. Майра била изявила безпрекословно желание. Брейди знаел, че тя е готова да скрепят напълно връзката си.
Брейди смятал, че също като Разколников в „Престъпление и наказание“ е стигнал „до фаза, в която каквото ти хрумне, тръгваш и го правиш… Водех такъв живот, който бе немислим за останалите хора“. Романът на Достоевски се бил превърнал за Брейди не в изследване на разрушителната сила на едно необуздано его, а в оправдание и облагородяване на собствените му деградирали фантазии.
В нощта на 12 юли 1963 г. Иън Брейди и Майра Хиндли взимат първата си жертва, 16-годишната Полин Рийд.
Без следа
В нощта на изчезването си Полин Рийд щяла да ходи на танци в Социалния клуб на железопътните работници. Първоначално с нея трябвало да дойдат трите й приятелки – Линда, Барбара и Пат, но когато родителите им научили, че там ще се сервира алкохол, им забранили да отидат
Твърдо решена да не изпусне танците, Полин тръгнала сама.
В осем часа, облечена в най-хубавата си розова рокля, Полин излязла от къщи. Тя била забелязана от приятелката си Пат и още едно момиче Дороти. Двете били любопитни дали Полин наистина ще посмее да отиде сама на танците и я последвали. Момичетата решили да минат напряко, за да стигнат пред клуба преди нея, но тя така и не се появила там.
Когато в полунощ Полин все още не се била прибрала вкъщи нейните родители, Джоан и Еймъс, тръгнали да я търсят. Те я търсили цяла нощ без никакъв успех и на сутринта се обадили в полицията. Полин сякаш се била изпарила във въздуха.
Второто дете изчезва на 11 ноември 1963 г. Този следобед дванайсетгодишният Джон Килбрайд и неговият приятел Джон Райън ходили на кино. Филмът свършил в 17:00 ч. и те решили да припечелят малко джобни пари, като помогнат на продавачите от местния пазар да приберат стоката от сергиите си. Джон Райън оставил Джон Килбрайд до един магазин за килими и хванал автобуса за вкъщи. Тогава Килбрайд бил видян за последен път.
Когато Джон не се прибрал за вечеря, родителите му Шийла и Патрик се обадили в полицията. Целият квартал и околностите били старателно претърсени, но не били намерени никакви следи от момчето.
След шест месеца изчезнало още едно дете. На 16 юни 1964 г. се падало вторник, а всеки вторник вечерта дванадесетгодишният Кийт Бенет прекарвал нощта у дома на баба си. Този вторник не бил различен. Тъй като къщата на баба му била само на километър и половина, той отивал до там сам. Майка му гледала след него, докато стигнел Стокпорт Роуд и след това отивала на бинго, в обратната посока.
Когато Кийт не дошъл в дома на баба си тя решила, че сигурно майка му не го е пуснала. Изчезването му било открито чак на следващата сутрин, когато бабата Уини се появила в дома на дъщеря си без Кийт. Полицията отново била извикана и отново се провело издирване и за пореден път изглежда детето било изчезнало без следа.
Минали още шест месеца преди да изчезне четвъртото дете, 10-годишната Лесли Ан Дауни. В следобеда на 26 декември 1964 г. Лесли, двамата й братя и няколко техни приятели отишли на местния панаир, отдалечен на около десет минути от дома им. Не след дълго парите им свършили и те се отегчили. Всички без Лесли си тръгнали към къщи. Един неин съученик я видял за последно в около 17:30 ч. да стои сама до една от въртележките.
Когато Лесли Ан все още не се прибирала за вечеря майка й Ан и нейният годеник Алън тръгнали да я търсят. Те не могли да я намерят и се обадили в полицията. Местността била претърсена, хиляди хора били разпитани и навсякъде били разлепени плакати на момичето, но нищо не било открито. Никой не бил в състояние да обясни на родителите на Лесли Ан какво се е случило с тяхното малко момиченце.
Щели да минат още десет месеца преди да бъде разкрита цялата грозна истина.
Уличаващо доказателство
Когато голото тяло на Лесли Ан било намерено в плитък гроб с дрехите й, струпани на купчина около краката й, полицията разполагала само с косвени улики срещу Брейди и Хиндли. Те имали нужда от много повече.
След второто, много по-старателно претърсване на къщата на „Уордъл Брук Авеню“ на 15 октомври, те се сдобили с нужните доказателства.
Една квитанция за оставен на съхранение багаж отвежда полицията до шкафче на Централната гара в Манчестър. Вътре в него имало два куфара, пълни с порнографски и садистични принадлежности. Сред тях имало девет полу-порнографски фотографии на Лесли Ан Дауни в най-различни пози, заснети в спалнята на Майра Хиндли, на които тя била гола, завързана и със запушена уста. Била намерена и аудиокасета, на която се чували писъците, плачът и молбите за милост на момичето. Два други гласа, мъжки и женски, заплашвали детето. Полицията успяла да идентифицира възрастните гласове като тези на Брейди и Хиндли, но имала нужда от помощта на майката, за да идентифицира детския глас. Жената изслушала с ужас последните мигове на дъщеря си.
Въпреки тези уличаващи доказателства, Брейди и Хиндли отричали за убийството на Лесли Ан. Също както в случая с Едуърд Евънс, те се опитали да натопят Дейвид Смит, като заявили, че той бил довел момичето, за да може Брейди да я снима. Хиндли казала, че е викала на момичето, само защото се опасявала да не я чуят съседите. Доколкото те знаели Лесли Ан била напуснала дома им заедно със Смит, който сигурно я бил убил след това.
Доказателствата, които свързвали Брейди и Хиндли с убийството на Джон Килбрайд, не били толкова убедителни, но били достатъчни, за да се повдигне обвинение срещу тях. Полицията намерила името „Джон Килбрайд“, написано в тетрадката на Брейди с неговия почерк, както и снимка на Хиндли, направена на гроба на Джон в тресавищата. В деня на изчезването му Хиндли била наела кола, която била върнала в доста кален вид, а според сестрата на Майра, двамата пазарували на местния пазар, където момчето било видяно за последно, всяка седмица.
Въпреки всичките си усилия, полицията не успява да открие телата на другите две липсващи деца, нито други доказателства, които да свържат Брейди и Хиндли с изчезването им. Трябвало да се задоволят да повдигнат обвинения само за убийствата на Едуард Евънс, Лесли Ан Дауни и Джон Килбрайд.
На 27 април 1966 г. Хиндли и Брейди са призовани пред съда, където пледират за невинни по всички обвинения. По време на процеса те продължават да се опитват да обвинят Дейвид Смит в убийствата -страхлива стойка, която задълбочава публичната омраза към тях. В нито един момент те не показват каквото и да било разкаяние за престъпленията си или съжаление към семействата на техните жертви. За присъстващите в залата Брейди и Хиндли изглеждали студени и безчувствени.
Въпреки протестите му за невинност, Иън Брейди е признат за виновен в убийствата на Лесли Ан Дауни, Джон Килбрайд и Едуард Евънс. Майра Хиндли е призната за виновна в убийствата на Лесли Ан и Евънс, както и в прикриването на Брейди, въпреки знанието й, че той е убил Джон Килбрайд. Те се спасяват от смъртното наказание на косъм, тъй като то е отменено във Великобритания само четири седмици преди ареста им.
Без право на помилване
Влиянието на Брейди над Майра се задържа през първите няколко години в затвора; те постоянно си пишели писма и дори поискали разрешение да сключат брак. Но между тях постепенно се образувала пропаст, повлияна от различния начин, по който им влияел затворническият живот. Брейди бързо се примирил с присъдата си, а по този начин и с вината си, и скоро се аклиматизирал към затвора. Хиндли, от своя страна, продължавала да отстоява своята невинност и твърдяла, че Брейди и Смит са отговорни за убийствата. Веднага след произнасянето на присъдата й, тя започва обжалване, спечелвайки подкрепата на лорд Лонгфорд. Правото на обжалване й било отнето, тъй като Апелационният съд решил, че процесът срещу нея е бил справедлив. През 1970 г. Хиндли скъсва всякакви контакти с Брейди. Влиянието му върху нея вече нямало същата сила, тъй като тя осъзнавала, че едва ли някога ще го види отново.
Седем години по-късно, след почти десет години в затвора, Хиндли подема кампания за свободата си. През следващите две години тя съставя документация от 20 000 думи, в която се описва като невинна жертва на манипулативната личност на Брейди. Тя продължавала да поддържа първоначалната си версия, че Брейди е виновен, а Смит е бил негов съучастник.
Документът е подаден в Министерството на вътрешните работи, в опит да се издейства разрешение за подаване на молба за помилване. Тогавашният министър Мерлин Рийс сформирал комисия, съставена от служители на министерството и членове на Комисията по помилванията, които стигнали до решението, че Хиндли ще може да подаде молбата си чак след три години.
През 1978 г. Брейди прави първото си публично изявление. Той казва, че не възнамерява да кандидатства за помилване, тъй като:
„…съм приел тежестта на престъпленията, за които двамата с Майра бяхме осъдени на доживотен затвор, въпреки че изпитвам разкаяние и мога да докажа, че съм се променил.“
Скоро той изчезва напълно от публичното пространство, тъй като умственото му състояние започва да се влошава. Той страдал от зрителни и слухови халюцинации и вярвал, че Министерството на вътрешните работи се опитва да го убие.
През 1982 г. следващият министър на вътрешните работи Уилям Уайтлоу отлага молбата на Хиндли за помилване с още три години. Когато най-сетне била чута през 1985 г., двайсет години след влизането й в затвора, молбата на Хиндли била отхвърлена. Министърът по онова време, Лион Бритън, обявил, че нова молба за помилване в случая на Хиндли може да бъде разгледана след не по-малко от още пет години. Личното му мнение, което той споделя неофициално, е, че Хиндли следва да стои в затвора поне още петнадесет години.
Когато през 1986 г. Европейският съд за правата на човека отхвърля случая на Хиндли като „недопустим“, тя като че ли най-сетне се убеждава, че твърденията й за невинност звучат напълно недостоверно. В края на 1986 г. едно писмо от майката на Кийт Бенет, в която тя умолявала Хиндли да разкрие какво е станало със сина й, вдъхновява Майра да прибегне до нова тактика. В началото на 1987 г. нейното пълно признание се появява по първите страници на вестниците. Тя признавала за пълното си знание и замесеност във всичките пет убийства, включително и тези на Полин Рийд и Кийт Бенет, но продължавала да твърди, че тя самата не ги е извършвала. Малко след това следва и признанието на Брейди, но той отказва да даде публично изявление или да изкаже съжаление на семействата на жертвите.
Признанията потвърждават подозренията на полицията, че останките на Полин Рийд и Кийт Бенет са заровени някъде в тресавищата. Хиндли и Брейди не можели да посочат точното място, но тялото на Полин било най-сетне открито на 1 юли 1987 г. и разпознато по розовата й рокля.
Докато спомените на Хиндли и Брейди за събитията довели до смъртта на Полин си съвпадат напълно, то описанията им за ролята на Майра в убийството й се разминават значително. Според Хиндли, тя била подлъгала Полин да дойде с нея в тресавището, като обещала да й подари няколко музикални плочи, ако момичето й помогне да си намери изгубената ръкавица. Щом стигнали в тресавището, пристигнал Брейди с мотоциклета си и той и Полин тръгнали да търсят ръкавицата, докато Майра ги чакала в колата. Брейди изнасилил Полин и прерязал гърлото й, след което се върнал при колата, за да накара Хиндли да му помогне да заровят тялото. Според Брейди, нейната роля била доста по-дейна, като тя блудствала и физически наранявала момичето наравно с него.
Тялото на Кийт Бенет не е открито никога, но признанията на Хиндли дават някаква представа на семейството му за начина, по който е умрял. Хиндли го била подмамила в колата си под претекст, че се нуждае от помощ в разтоварването на някакви кашони. Щом стигнали в тресавището Седълуърт, Брейди завел Кийт в дерето на някакъв поток, където го изнасилил и удушил, а тялото му заровил някъде наблизо.
В описанието си на смъртта на Лесли Ан Дауни, Хиндли отново се изважда от уравнението що се отнася до момента на смъртта й. Този път тя била в банята, докато Брейди изнасилвал и удушавал момичето. Брейди твърди, че в този случай самата Хиндли била удушила детето със собствените си ръце. Неговата версия съвпада по-точно с онова, което се чувало на аудиокасетата, намерена в апартамента им.
След признанието й, адвокатът на Хиндли изразява увереност, че шансовете й за помилване са многократно увеличени, поради показаното от нея разкаяние и очаквал, че ще успее да уреди освобождаването й в близките десет години. Имайки това наум и въпреки заявлението си, че няма повече да се бори за свободата си, Хиндли отново подава молба за помилване през 1986 г. Съобразявайки се с общественото мнение и свирепата кампания на семействата на жертвите, министърът на вътрешните работи Майкъл Хауърд обявява, че Хиндли никога няма да бъде освободена.
През 1997 г. Хиндли е допусната да оспорва решението на бившия министър Хауърд пред Върховния съд. Зад гърба й застават лорд Лонгфорд и лорд Астор, бивш редактор на „Обзървър“, заявявайки, че продължителното й задържане в затвора е отричане от британското правосъдие. През 1998 г. адвокатът на Хиндли г-н Едуард Фицджералд повтаря техните думи пред Върховния съд. Според него, Хиндли е единственият случай, в който „косвено замесен“ в убийство е получавал доживотна присъда. Той също така споменава, че докато министърът на вътрешните работи Джак Строу публично се изказвал, че случаят Хиндли е отворен за разглеждане, то той бил споменал неофициално: „Аз няма да съм министърът, който ще я пусне на свобода“. Според Фицджералд подобно изказване затваряло тази възможност окончателно и за следващите министри.
Предизвикателството на Хиндли претърпяло неуспех.
Епилог
През 1998 г., докато Брейди чезнел зад решетките, британското общество все още не било готово да прости на Майра Хиндли. Едва ли някой от бъдещите министри щели да рискуват кариерата си, за да я освободят. Може би, ако Хиндли бе подходила по-търпеливо и бе изчакала да минат първоначалните тридесет години, преди да подаде молбата си за помилване, публичните емоции щяха да имат шанс да се уталожат. А така, постоянното присъствие на Майра в медийното пространство припомняло на обществото за първоначалния шок, изпитан при новината за убийствата. Онзи пръв образ на изрусената, мрачна и тъмноока Хиндли бил оставил неизличим спомен в умовете на британското общество, което я смятало за въплъщение на злото, образ, който очевидно никога няма да бъде забравен.
В последните дни на 1999 г. 57-годишната Майра колабира и за кратко напуска затвора „Хайпойнт“ в Съфолк, за да й бъдат направени изследвания в болницата. Управата на затвора се опасявала, че тя може да е получила удар. Но говорителят на болницата заявява: „Лекарите прецениха, че състоянието на пациентката е достатъчно добро, за да бъде поверена на грижите на затворническия лазарет“. Майра е заклет пушач и страда от ангина и високо кръвно налягане.
На 1 януари 2000 г., е обявено, че Хиндли ще отнесе битката си за свобода към Камарата на лордовете. В този момент Майра била излежала 33 години в затвора. Иън Брейди, вече на 61 години, прави тримесечна гладна стачка, с надеждата да успее да се самоубие, преди да умре в затвора.
Живот зад решетките
Въпреки че Хиндли продължава да се бори за свободата си, тя е наясно, че животът й извън затвора далеч няма да бъде нормален, тъй като роднините на нейните жертви се били заклели да се разправят с нея, ако някога излезе навън. Тя получава диплома по хуманитарни науки, прекарва голяма част от времето си в четене и изучаване на езици, и, според съветникът на затвора „дълбоко съжалява за стореното с Брейди“.
Откакто „преоткрива“ католицизма през 70-те години, Хиндли продължава да изразява съжаление и угризение за своите престъпления. „Искам хората да ме съдят такава, каквато съм сега, а не каквато бях тогава“ – заявява тя.
По време на престоя си в затвора, тя спечелва за своята кауза дълъг списък с поддръжници, сред които лорд Лонгфорд, адвокат Андрю Маккоуи, преподобният Питър Тимс и Дейвид Астор, бивш редактор на „Обзървър“.
Въпреки различния си произход, всички те вярвали, че Хиндли е получила двойно по-голяма присъда от нужното, имала добро поведение през годините зад решетките и заслужавала да излезе на свобода. „Тя не е проявявала криминални наклонности преди да срещне Брейди, и не е показвала такива, откакто вече не е с него“ – казва Дейвид Астор.
Нейните адвокати също изткъкват, че тя е преглеждана от психиатри, лекари, служители на затвора и свещеници, които са на мнение, че тя вече не преставлява опасност за обществото. Това, заедно с препоръките на системата за помилване от 60-те години, означава, че тя е повече от пригодна за предсрочно освобождаване.
Една обществена анкета, проведена от „Би Би Си Радио 5 Лайф“, опровергава това, като 66% от слушателите на радиото гласували за това тя никога да не бъде освободена, а само 34% вярвали, че на Хиндли трябва да бъде даден шанс да излезе от затвора. Майката на Кийт Бенет, една от жертвите на Хиндли, се съгласява с резултатите от анкетата: „Правителството трябва да се вслуша в хората и никога да не я пуска“.
Влошено здраве
В петък, 19 декември 1997 г., Хиндли е откарана в болницата в Драйбърн за изследвания. По време на престоя си там тя е настанена в единична стая, под надзора на въоръжен пазач.
Месец по-късно тя е преместена в затвор със средна степен на сигурност в Съфолк, който има репутацията по-скоро на летен лагер, отколкото на изправително заведение.
Хиндли, която е класифицирана, като затворник от клас „А“, тъй като се смята, че съществува голям риск от опит за бягство, обикновено е поставяна под възможно най-стриктни охранителни мерки.
Нейните поддръжници виждат в преместването й в по-слабо охранявания затвор, „пробив в нейния поход към освобождението“.
През септември 1999 г. на Хиндли е поставена диагнозата ангина, резултат от дългите години тютюнопушене. Лекарят, който я преглежда, определя състоянието на сърцето й като „влошено“ и предупреждава, че то „може да я убие във всеки един момент“.
Източник от затвора потвърждава, че Хиндли наистина е много заклет пушач. „Многократно й беше казвано, че при положение, че страда от ангина и пуши толкова много, поставя здравето си на риск.“
Научавайки новините за влошеното здраве на Хиндли, майката на една от нейните жертви, Кийт Бенет, я призовава да каже на властите къде е погребано тялото на сина й „преди да е станало твърде късно“. Тя добавя, че се надява Хиндли да страда преди да умре.
В петък, на 7 януари 2000 г., след други две пътувания до болницата, Майра Хиндли е вкарана спешно в операционната за мозъчна операция.
Състоянието й е описано като „сериозно“ и лекарите смятат, че без лечение, то би било фатално.
След три дни Хиндли помолва докторите „да я оставят да умре“, ако мозъчната операция не мине успешно. Тази молба идва, след като тя дава указания на своите адвокати за завещанието си.
Операцията се оказва успешна, но лекарите продължават да определят състоянието й като „нестабилно“.
Във вторик, на 29 февруари 2000 г., телевизия „Би Би Си“ обявява излъчването на документален филм, в който Хиндли заявява, че й се иска да е била обесена за престъпленията си. Филмът, озаглавен „Модерни времена“, показва Хиндли, която пита: „наистина ли някои престъпления са толкова ужасни, че хората, които са ги извършили, трябва да умрат зад решетките?“.
Във филма са прочетени и откъси от стотиците писма, които Хиндли изпраща на продуцента на шоуто, описващи срещата и връзката й с Брейди.
В едно от тях тя пише:
„Знам, че бях егоистична страхливка, но не можех да понеса мисълта да бъда обесена, но сега ми се иска да беше така. Това щеше да реши много проблеми. Семействата на жертвите щяха да намерят покой и таблоидите нямаше да могат да ги манипулират, както правят в момента.
Щях да направя пълни признания пред свещеника, преди да ме обесят и пак нямаше да съм и наполовина освободена от чувството на вина. Но не бях обесена.“
В писмата тя обяснява как силата на любовта й към Брейди била част от причините довели я до извършване на убийство. Тя го описва като човек, притежаващ „толкова силен характер, и такава изумителна харизма. Ако той ми кажеше, че луната е направена от зелено сирене или че слънцето изгрява от запад, щях да му повярвам.“
Семействата на жертвите протестират срещу излъчването на филма, описвайки го като „позорен и обиден“. Алан Уест, бащата на Лесли Ан Уест, пита в едно интервю: „Защо не спестят на семействата постоянното унижение от навирането на Хиндли в публичното пространство?“.
Изпълнителният продуцент Алекс Холмс защитива програмата с думите: „Този филм не е платформа за Хиндли, а опит да се разберат ужасните престъпления, които е извършила. Той е изследване на това, дали до живот, трябва да означава до живот, един важен дебат, който се води в момента.“
В четвъртък, 30 март 2000 г., напъните на Хиндли за свобода претърпяват сериозен неуспех, когато Камарата на лордовете отхвърля молбата й. Комисия от петима лордове постановява, че нейната доживотна присъда „трябва да означава доживотна“, имайки предвид нейните „изключително жестоки и забележително отблъскващи“ престъпления. Лорд Стайн коментира: „В цялата история на престъпленията срещу деца, убийствата извършени от Хиндли и Брейди са едни от най-забележително отблъскващите.“
След това решение адвокатите на Хиндли обявяват намерението си да изложат случая пред Европейския съд по правата на човека.
В понеделник, 23 април 2001г., медиите в цялото кралство разпространяват новината, че Майра Хиндли страда от напреднал стадиий на рак на белите дробове и й остават само няколко седмици живот. Управата на затвора опровергава тези слухове.
Майра умира „Умира прочута убийца на деца“
Това заглавие казва всичко, убийцата от тресавищата Майра Хиндли умира на 60-годишна възраст. Причината за смъртта й е респираторен срив, в резултат от сериозна инфекция в гърдите, като само преди две седмици, Майра била претърпяла и сърдечен удар.
Хиндли, която преди това страдала и от ангина и остеопороза, умира приблизително в 17:00 ч., на 15 ноември 2002 г., като преди това получава последно причастие от католически свещеник. Говорител на затвора обявява, че роднините на Хиндли са уведомени за смъртта й.
В изявление за пресата адвокатът на Хиндли Тейлър Никъл казва, че клиентката му се била „разкаяла истински“ за престъпленията си, но била „съвсем наясно“, че не може да търси прошка за тях. „Майра бе напълно наясно с ужасните престъпления, които е извършила и за страданието, което е причинила на загиналите и техните роднини“. Той казва още, че тя е оставила след себе си приятели, семейство и възрастната си майка „които я подкрепяха през цялото време“.
Уини Джонсън, майката на 12-годишния Кийт Бенет, една от жертвите на Хиндли, изразява опасението си, че тялото на сина й никога няма да бъде намерено. „Винаги се надявах, че тя ще ми каже нещо по този въпрос и не се отказвах от тази надежда. Каквото и да се случи, аз никога няма да спра да търся Кийт и ще продължавам да питам Брейди за него. Не я съжалявам, дори след смъртта й. Тези двама души направиха сърцето ми от камък и аз силно се надявам, че тя ще гори в ада.“
Полицията в Манчестър заявява, че разследването по Тресавищните убийства продължава. „Ние ще разследваме всички нови следи, които биха могли да ни подскажат местоположението на тялото на Кийт Бенет“.
Тери Килбрайд, братът на 12-годишната жертва Джон Килбрайд, казва, че семейството му така и не е успяло да преодолее загубата. „Чувството е като кама, която се забива все по-дълбоко, дори след смъртта на Хиндли.“
Партньорът на Хиндли в престъпленията, 64-годишният Брейди, в момента лежи под строга охрана в болницата Ашуърт в Мърсисайд, където провежда дълга гладна стачка, опитвайки се да се самоубие и е сложен на принудително хранене.
Писмото на Иън
През 1997 г., по времето когато Хиндли се бори за свободата си, нейният партньор Иън Брейди написва писмо до министър Джак Строу, изразяващо подкрепа за решението му да държи Хиндли в затвора до края на живота й.
Писмото давало възможност на Брейди и да „изясни някои неща“.
Това са откъси от писмото, публикувано в „Би Би Си Онлайн“:
За тяхната връзка
„Решаващият фактор бе, че ние с Майра се обичахме. Двамата заедно бяхме едно цяло, а не две отблъскващи се страни. Връзката ни не беше основана на делюзията от общата ни лудост, а на съзнателно и подсъзнателно, емоционално и физическо привличане. Тя възприемаше периодичните убийства като ритуали на взаимно стимулиране, нещо като брачни церемонии, които ни обвързваха още повече. Преди да се срещнем моите криминални прояви бяха предимно користни. След това се разви някаква двустранна мотивация. Екзистенциалната философия се смеси с душевността на смъртта, която се превърна в доминиращ фактор. Ние експериментирахме с идеята за абсолютната възможност. Вместо една реквизитна лейди Макбет, аз имах Месалина. Поотделно бъдещето ни щеше да поеме по-съвсем различни пътища.“
За неговото влияние над нея
„Причината, поради която между мен и Майра бе направено разграничение по време на процеса: Преди да се кача на свидетелското място, аз инструктирах и нейния и моя адвокат да ми задават само такива въпроси отговорите, на които да осигурят защита за Майра. Това успя да свали от нея едно от обвиненията в убийство. Посътветвах я, когато се изправи на свидетелското място, да използва стратегия на дистанциране, като си признае за малките престъпления и отрича големите. Следвайки съвета ми, тя обжалва присъдата си под предлог, че е трябвало да бъде съдена самостоятелно и съдия Паркър отхвърли молбата й, заявявайки, че бидейки съдена заедно с мен, тя съвсем не е била онеправдана, а напротив, извлякла е полза, тъй като всичките ми показания са били в неин интерес.
Цели двадесет години аз продължавах да поддържам прикритието й, а тя, от своя страна, започна систематично да се изказва в моя вреда. Затова, когато научих, че тази седмица е казала в програмата „Панорама“ по телевизията, че съм заплашвал да я убия, ако не участва в Тресавищните убийства, сметнах това за най-низката от всичките й лъжи. Фактът, че продължаваше да ми пише по няколко дълги писма на седмица в продължение на седем години, противоречи на скорошните й цинични изявления. Може би някак си съм успявал да упражня демоничното си влияние над нея в продължение на седем години и от 500 км. разстояние? Тя е като хамелеон – слага подходящата маска и казва нещата, които смята, че другите искат да чуят. По този начин изиграва наивните и невинните. Колкото до Комисията по помилванията, съветът ми към нея беше да работи по три неща: образованието, контакти със силните на деня и религията. И тя го направи. Самият аз никога не съм кандидатствал за помилване и никога няма да го направя, затова мога да си позволя лукса да се изказвам свободно и правдиво.“
За нейната кампания за свобода
„В гореспоменатото телевизионно предаване „Панорама“, бившият министърт на вътрешните работи А. Уидикомб заяви, че в страната има 23-ма затворници, които никога няма да бъдат освободени. Защо обществото не е чувало нищо за тях? В тази и други специализирани затворнически болници също има пациенти, за които никои не е чувал, и, които гният зад решетките от 40-50 години за относително по-леки престъпления. Това поставя настоящия дебат за Майра Хиндли в подходяща перспектива и кристализира причината, поради която от дълго време се боря за каузата пациентите и затворниците в Обединеното кралство да имат право на доброволна евтаназия.“
Право да умреш
През октомври 1999 г. Иън Брейди, който е държан в строго охраняваната психиатрична клиника „Ашуърт“, започва гладна стачка, заявявайки, че предпочита да умре, отколкто да „гние бавно“ в затвора. След като отказва да приема храна, той е подложен на изкуствено хранене от болничния персонал. През декември той колабира и е изпратен в друга болница за изследвания. Това е първият път, когато Брейди напуска „Ашуърт“ след приемането му през 1985 г.
Член на персонала казва за „Би Би Си“: „Изследванията не показаха нищо тревожно и г-н Брейди ще продължи да бъде на изкуствено хранене в болница Ашуърт“.
След публикуването на тази новина, Брейди написва писмо до „Би Би Си“, в което споделя намерението си да съди болницата за решението им да го подложат на изкуствено хранене.
По-рано той бил прехвърлен в строго охранявано крило, след като болничният персонал открива дръжка от метална кофа, залепена под мивката му, която би могла да се използва за хладно оръжие.
В писмото си той излага обвиненията, че е бил третиран зле от мъжките сестри и са го претърсвали на голо. Част от писмото гласи: „Предпочитам да умра здрав, отколкото да гния бавно заради техните интереси и изгоди“. Той казва също, че е прекарал в плен 35 години и му е писано да умре в „някаква кофа за боклук“.
Адвокатът на Брейди Робин Мейкин казва за пресата: „Той иска да му се даде правото да не бъде хранен насила, и, ако така реши, правото да не се храни изобщо и да умре. Той търси правото да гладува до смърт, но не мога да кажа нищо повече за състоянието на ума му“.
Адвокат Стивън Грош добавя: „Всеки, който е със запазен разсъдък и не е малолетен, може да гладува до смърт, или да се самоубие по друг начин. Все още е незаконно да се подпомага и подстрекава към самоубийство“.
Една от главните пречки в борбата на Брейди за правото да умре е фактът, че той е обявен за умствено болен, поради което трудно може да му се даде правото да откаже медицинска помощ.
Една статия в „Би Би Си Онлайн“ обяснява този раздел от закона:
„Според английските закони, един възрастен компетентен човек може да се откаже от медицинска помощ. В случая на Брейди неговите адвокати оспорват изкуственото хранене, на което е подложен в резултат на гладната му стачка. В случая от 1993 г. на Тони Блен, жертва от Хилсбъроу, който вегетира в болницата, изкуственото хранене може да се разглежда като необходимо медицинско действие. Предвид това, случаят на Брейди се свежда до неговото умствено състояние и възможността му да отказва лечение, бидейки съвсем наясно за последиците от това“.
Ответен удар
През март 2000 г. Брейди написва още едно писмо до една новинарска агенция в Ливърпул в отговор на предаване на „Би Би Си“, в което Хиндли заявява, че е била „завладяна от властната личност на Брейди“. Тя също казва, че била взимала участие в убийствата „само заради изкривената си любов към Брейди и защото е била емоционално незряла и наивна“.
Писмото на Брейди гласи: „Майра е хамелеон, който просто показва онова, което смята, че би удовлетворило отсрещната страна. Тя може да убива хладнокръвно или от ярост. В този аспект ние представлявахме един безмилостен съюз“.
Писмото обвинява Хиндли и в изпадане в „разрушителни делюзии и абсурди“.
„Тя падаше все по-ниско, заявявайки, че съм я принуждавал към серийните убийства чрез наркотици, изнасилване, изнудване, физическо насилие и всякакви други мерзости, за които можете да се сетите. Всички конкретни доказателства срещу нея бяха пожертвани за сметка на прозрачните й лъжи“.
Той разказва как Хиндли е твърдяла, че е извършила престъпленията си заради любовта си към него, и пише: „Сега тя поддържа версията, че е действала от омразата си към мен – абсолютно нерационална хипотеза по всички стандарти в контекста на серийните убийства.“
През март 2000 г. апелацията на Брейди да му се даде законно правото да гладува до смърт е отхвърлена от британския Върховен съд. Съдия Морис Кей „подкрепя аргументите на болничната управа, според които те са в законното си право да сложат Брейди на изкуствено хранене, тъй като решението му да направи гладна стачка е повлияно от умственото му състояние“.
Брейди заявява, че ще продължи с гладната стачка, въпреки решението на съда. В писмо от 5 страници до „Би Би Си“, той пише: „Решението на съда бе политически фарс. Съдията не желаеше да създава прецедент. Цялото шоу беше козметично. Пиночет не бил годен да се яви на съд, аз пък не съм годен да умра. Страната ни е идеална почва за диктатори и нацистки военопрестъпници. Всички доказателства и здрав разум от моя страна бяха пренебрегнати. Аз ясно показах, че единствената ми цел е смъртта и не поставям условия и не преговарям, а просто искам да бъда върнат в затвора, за да продължа със гладната си стачка, защото в затвора няма как да ме хранят насила. Продължавам да стачкувам двойно по-твърдо и уверен в правотата си“.
Той се оплакал от охранителните мерки в съда, където бил държан по три часа на ден в килия с голи стени, в очакване на изслушванията.
По-късно Брейди говорил с адвокатите си да изпратят оплакванията му под формата на жалба или подаване на иск в Европейския съд по правата на човека. „Във всеки случай бих искал да бъдат призовани повече психиатри, които да удостоверят моята компетентност. Ако някои си мислят, че блъфирам, нека спрат изкуственото хранене. Искам животът в плен да бъде отменен. Искам смъртта в плен да бъде отменена. Те просто ме държат тук, в болницата. Събитията през тези шест месеца на гладна стачка, завършили с политически нагласеното решение на съда, просто потвърждават и подсилват моята първоначална преценка и увереност да търся смъртта. Нека обществото реши кой казва истината“.
През септември 2000 г. Брейди отново обжалва решението. Той е в добра форма. „На това съдебно разглеждане един известен психиатър заяви, че имам по-ясен поглед към реалността от цялата медицинска колегия в Ашуърт. Изминалата година доказа, че моето решение да умра беше – и е – валидно, рационално и прагматично. Не изпитвам никакви съмнения или колебания. Просто искам да умра. В болницата не получавам никакви други грижи освен насилственото хранене“.
Той продължил с атаки към болничната система. „Пациентите се държат в Ашуърт в продължение на десетки години на разноските на обществото, въпреки че не са извършили никакви или съвсем тривиални престъпления. Защо, на първо място, подобни безвредни пациенти са оставени да гният в строго охранявана болница? Принципът на работа на Ашуърт сам по себе си е жестоко прост. Всичко е ясно от самото начало. Сложи етикет. Постави маймуната в клетката. Започни непрекъснато да я бодеш с остен. Когато най-сетне тя реагира, интерпретирай реакцията й така, че да съвпадне с написаното на етикета“.
Говорителят на болница Ашуърт по-късно казва: „Не можем да коментираме лечението на всеки отделен пациент, или пък техните оплаквания“, но потвърждава, че Брейди е все още хранен против волята си, определяйки състоянието му като „удобно“.
През април 2001 г. адвокатите на Брейди поискват съдебна заповед за прекратяване на изкуственото хранене. Вече 500 дни Брейди е хранен с течна храна чрез тръба поставена в носа и гърлото му. Две седмици преди подаването на молбата за съдебна заповед, той издърпва тръбите и докторите възнамерявали да му ги поставят обратно, против волята му, действие, което адвокатите на Брейди определят като „незаконно“. След изваждането на тръбите, Брейди приема само кафе без захар или чай с таблетки захарин и вода.
Съдът в Ливърпул отхвърля правото на Брейди да умре и постановява, че лекарите в „Ашуърт“ имат право отново да го хранят против волята му.
Сделка за книга
През август 2001 г. се разнася новината, че Брейди се готви да получи £12,000 за книга, разказваща за серийни убийци. Самата книга изследва психологията на серийните убийци, сред които и Йоркширския изкормвач Питър Сътклиф, но не споменава за престъпленията на Брейди.
Решението да се публикува тази книга, озаглавена „Портите на Янус“, е заклеймено от мнозина, включително и от семействата на жертвите на Брейди.
Говорител на издателството защитава решението с думите: „Брейди разглежда идеята за доброто и злото и смята, че хората трябва да правят онова, което искат. Много е убедително“.
Видният автор и криминолог Колин Уилсън също защитава публикацията, казвайки, че е „убедил Брейди да напише книга, която да даде представа на криминалистите за това, кое кара хората да убиват“.
Уилсън обявява също, че Брейди е написал автобиография, чийто ръкопис се съхранява от адвоката му и ще бъде публикуван чак след смъртта му.
