Българи са третирани като истински бели роби в цитрусовите градини на Южна Италия. Търновецът Филип Славов е един от хората, преминали през този ад, и твърди, че никога повече през живота си не иска да вижда италианец и портокал даже и на снимка.
Историята на Филип започва през есента на 2015 г., когато заминава за Апенините на работа след прочетена обява в интернет. На интервюто за работа човекът, който набирал работниците, му обяснил, че става въпрос за бране на цитрусови плодове с добро заплащане и на норма, като, ако човек е по-сръчен и чевръст, можел да си докара и до 3000 евро на месец. Условията на живот били повече от добри – в дървени бунгала по двама и по трима човека в помещение, с отделни санитарни възли. След като се посъветвал със семейството си, Филип заминал за Ботуша.
Пътуването било с микробус и продъжило почти едно денонощие по суша и по море. В началото на септември 48-годишният болярин стъпил на италианска земя и разочарованията започнали да идват едно след друго. Вместо обещаните обзаведени стаи за по 2 – 3 души се оказало, че работниците ще трябва да спят в общи спални помещения всяко за по 15 – 20 души, с войнишки легла на два етажа, подредени от двете страни на тясна пътечка в средата на стаята. На всеки двама човека се полагало по едно старо дървено нощно шкафче, а допълнителните „екстри” били общите бани и тоалетни, които изглеждали като взети от арабски бежански лагер.
На входа на лагера ги очаквал мургав мъж, който им се представил като Марко. Впоследствие нашенците разбрали, че мъжът е от Сливен и се казва всъщност Мехмед. Той обяснил, че „босът” ги е зачислил на него и той ще им бъде нещо като бригадир.
Първото нареждане на новия началник било новодошлите да му предадат документите си за самоличност. Той щял да ги даде „където трябва”, за да им бъдат оформени трудовите договори. А и освен това било по-сигурно личните карти да не бъдат непрекъснато в тях, тъй като можело да ги изгубят или да им ги откраднат. А без лични карти щели да отидат в затвора. Нашенците повярвали на мургавия си шеф и му предали документите си. Но с това неприятните изненади едва започвали.
Оказало се, че условията на труд и заплащането също не са такива, за каквито били представени в началото. Заплащането било доста по-ниско и се извършвало веднъж на всеки две седмици. Като от сумата се изваждали по 5 евро на нощ за нощувките в спалното помещение. Оказало се, че има и друг необявен предварително разход.
Тъй като цитрусовите градини се намирали на почти 10 км от лагера, работниците отивали и се връщали оттам с частен превоз – стар камион, тип „виетнамка”, за който също трябвало да си плащат. На опитите на българите да се противопоставят и да протестират Марко невъзмутимо свил рамене: „В 7,00 ч. сутринта трябва да сте на градините и да сте започнали работа. Ваша работа е с какво ще стигнете дотам. Като не щете да плащате, ставайте през нощта и вървете дотам пеша”.
Така на практика се оказало, че при изпълнена норма и след плащането на разходите на месец българските гастарбайтери едва можели да си докарат по 900 – 1000 евро, и то с големи икономии. Проблем било и продоволствието. В лагера нямало магазин и за да пазаруват, нашенците трябвало да ходят до най-близото село, което било на 15 км, а за да стигнат дотам, те трябвало да имат документи за самоличност в себе си, но те им били взети още първия ден от циганина Марко, които след това отказвал да им върне. Едва след като бил солидно притиснат от мъжете, той, макар и доста неохотно, склонил да им върне личните карти.
Работата на цитрусовите градини започвала в 7,00 ч. сутринта и продължавала до 19,00 ч., когато обаче общата норма не била изпълнена, всички работници оставали още по час-два, за да си доработят. Така работният им ден в повечето случаи надхвърлял 13 – 14 часа.
За Филип, който дотогава познавал портокалите само от пазара в Търново, тяхното бране се оказало доста трудна задача. Проблемът идвал от големите шипове по дърветата и от това, че мъжете трябвало да се катерят с голи ръце по дърветата, без защитни ръкавици или други предпазни средства. И бедата дошла. Един ден, докато бил на дървото, Филип по невнимание раздрал дланта на едната си ръка на един шип. След като опитите кръвотечението да бъде спряно с подръчни материали не успели, се наложило босът на градините да откара Филип до най-близката болница.
Там станало ясно, че за медицинските манипулации и зашиването на ръката ще трябва да се заплатят 400 евро. Господарят недвусмислено заявил на българина, че тези пари ще му бъдат удържани наведнъж още от следващата заплата, тъй като нараняването било причинено от собствената му глупост и разсеяност.
Това преляло окончателно чашата на търпението. Филип изчакал раната му да бъде обработена и зашита, след което заявил на боса, че смята да се прибере в България. „Наговорих му всичко, което ми се беше насъбрало в душата през тези близо месец и половина. Накрая му казах, че ако не ме пусне доброволно, ще потърся помощ от полицията и ще разкажа при какви тежки условия сме принудени да работим. Това последното явно стресна боса, тъй като там спазването на трудовото законодателство се следи много стриктно и при една подадена жалба той можеше да си има много сериозни проблеми.
След като ме изслуша, италианецът процеди през зъби една ругатня и си тръгна. След половин час Марко дойде при мене и ми каза да си събирам багажа и да си тръгвам още на следващия ден. Така и направих. Като си платих за пътуването обратно, в България се върнах с 400 евро. Така завърши моят първи и единствен засега опит за гурбет в чужбина”, усмихва се търновецът. Той не се е отказал отново да си потърси щастието зад граница, но е категоричен, че това ще стане в някоя уредена и модерна държава, като Германия например.
Иван Георгиев | Борба
