Напълно погрешно е за всичко да се обвинява Русия или Путин
Колко история е способен да побере един единствен живот? При Симеон Сакскобургготски – както е гражданското му име – количеството е огромно. Като дете управлява България като Цар Симеон Втори, преди да бъде прокуден от Съветските власти и комунистите. Следват десетилетия изгнание в Испания. Едва през 1996 година, вече седемдесетгодишен, той се завръща в родината си. За разлика от други монарси, се втурва в политиката и през 2001 година със своя собствена партия застава начело на правителството. Като човек, пътуващ между Запада и Изтока, Симеон е предопределен да обърне внимание за растящото неразбирателство между Източна и Западна Европа. Той предупреждава да се пазим от очакването всичко да бъде като на запад: „Ние сме различни“.
Ваше Величество, независимо дали става дума за чехи, унгарци или поляци, на запад винаги се твърди: „Източноевропейците никога няма да се научат на демокрация“. Вярно ли е това?
Не съм съгласен определени държави да се вкарват в шаблони, без да се отчита, че там се случиха революционни промени. Ето защо такива твърдения са погрешни. Ако унгарците са доволни от дадена система, трябва да погледнем по-внимателно и да се запитаме: „Защо?“ Ала да се твърди, че унгарците не били готови за демокрацията, не е справедливо.
Въпреки това обаче трудно можем да си представим политици като Орбан в скандинавските страни или във Великобритания.
Не искам да кажа нещо политически некоректно. Но той се възползва от определени обстоятелства. Лесно е да се злослови по адрес на бежанците или да се твърди, че се защитава християнството. Това звучи добре, но ако се вгледаме внимателно, това е твърде популистко. Аз самият дълги години съм бил бежанец, затова съм особено чувствителен към тази тема.
България от десет години е член на ЕС. Като премиер Вие подписахте документите за присъединяването ѝ. Изпълниха ли се очакванията, които България възлагаше на ЕС?
Мечтата да принадлежим към Европа за нас беше голяма мотивация, национална повеля, никакво притворство. И до днес България остана проевропейски настроена въпреки сегашната мода на евроскептицизма. Аз разглеждам членството в ЕС като единствено решение за страната ни. Като наблюдаваме какви трудности изпитват някои държави на Балканите, които все още не са членове, с какво огромно желание се стремят да се присъединят, става ясно, че една обединена Европа, въпреки всички критики, е най-доброто решение.
ЕС е доминиран от западноевропейци – Германия и Франция. Мнозина източноевропейци се оплакват, че отношението към техните държави е като към такива от втора класа. Прави ли са?
Тези две държави са в Съюза от самото начало, те са в центъра, велики държави са, и само поради тези причини може би се изживяват като нещо повече от новодошлите или от държавите по периферията. През 2004 година бяхме свидетели на един Голям взрив – приети бяха девет нови членове. Тогава ме бяха поканили като гост. Беше много вълнуващо, но още тогава си мислех: „Дано и нас да приемат преди ЕС – простете израза – да се задави с новите членове“. За щастие Румъния и ние се присъединихме през 2007 г. Видяхме след това колко дълго продължи процесът при Хърватия, а днес нещата изглеждат твърде зле за нови членове от Балканите. Въпреки това обаче те трябва да бъдат приети, защото единствено с тях ще сме успели да изградим една единна Европа.
Но тези държави – България също се числи към тях – трябва да се борят с много клишета и предразсъдъци. Защо е така?
Най-напред заради религията. Ние сме православни, нямаме католическо минало. След това дълги векове сме били под османско владичество. Езикът ни е близък до руския и в двете световни войни по различни причини сме били съюзници на Германия. Това са ужасни недостатъци при формирането на общественото мнение в други държави.
Често срещан упрек е, че България е корумпирана.
На осемдесет години съм и много съм видял в живота си. Съжалявам, но не съм видял нито една държава, в която да няма известно ниво на корупция. Не е справедливо, когато ни наричат корумпирани като цяло. Може и да има отделни случаи. Те могат да се осветляват, решават, да се борим с тях. Но не може да се обобщава. Има много честни, трудолюбиви хора тук, които мислят модерно и нямат и най-малкото намерение да дават или да получават подкупи. Тези упреци обезсърчават и обиждат. Дразня се, когато хора от ЕС ни четат надменни нравоучения за корупцията и правовата държава. Правим, каквото можем.
Каква роля играе комунистическото минало?
Всички държави от съветския Източен блок споделят едно тежко наследство. Две поколения знаеха единствено централизирана, тоталитарна система. И тя да се промени в пазарна икономика от днес за утре – това никога не го е имало. Някои от по-умните глави при комунистите се усетиха отрано каква е повелята на деня и започнаха своего рода приватизация – разбира се без за нея да има необходимите морални предпоставки. По този начин се опорочи разбирането за пазарна икономика. Би трябвало да се проявява повече разбиране и съпричастност когато говорим за определени пороци. Вземете един конкретен пример от България – съдебната система. При комунистите повечето съдии изповядваха марксистки възгледи. Като дойде демокрацията, демократите започнаха възгласи: „Вън! Искаме нашите хора да станат съдии!“ И изведнъж правораздаването се политизира, което е изобщо недопустимо. Затова възникнаха и трудни ситуации, които един шведски или испански съдия никога не може да разбере.
Имат ли изобщо интерес западноевропейците да разберат Изтока?
Имат интерес нещата на изток да вървят така, както при тях. Ние трябва да сме като тях. Както казва професор Хигинс в „Моята прекрасна лейди“: „Защо жената не може да е като мъж?“ Промяната от тоталитарна система към своего рода див капитализъм бе ужасно трудна. Никой не се е родил приватизатор. Трябваше да се учим от лошия си опит и от заблудите. Мисля, че Китай се справи най-разумно – намериха начин да избегнат колапс като в Съветския съюз, да запазят контрола и едновременно с това да отворят икономиката си. Нямаше хаос, нямаше ядрени аварии. За един убеден демократ може и да прозвучи ужасно, но понякога трябва да се правят неща, които са наложени от обстоятелствата.
Различия между Изтока и Запада се наблюдават и в отношението към държавата. На Запад често на държавата се гледа като на благотворящ настойник, на когото можеш да се довериш, защото знаеш, че ти мисли доброто. Според мен българите не мислят така.
При нас държавата е винаги „другият“, винаги е враг на нас, бедните граждани. Това ни е наследството от 500 години османско владичество. Тези владетели са си живеели в Истанбул и са били врагове. Народът ни не се е развивал като народите на Скандинавския полуостров или в Швейцария, че да стигне до прозрението, че гражданите са държавата и че държавните служители съществуват, за да са му от помощ.
Променя ли се тази нагласа?
Много млади хора осъзнаха колко важно е да се уважава правовата държава. Това са хора работили или учили в чужбина. Трябва още време, но сме на прав път.
Бившият президент на Унгария Арпад Гьонц беше казал веднъж за средно и общоевропейската идентичност: „Когато съм в Краков разбирам всичко, освен езика.“ Така ли е и с Вас?
Абсолютно вярно е. Чувстваш, че разбираш всичко. Имаме общ знаменател, който ни свързва. След едно посещение в Полша един друг политик ми беше казал: „Симеоне, също като в „Алиса в страната на чудесата“ е. Чак след като надзърнеш зад огледалото, започва да ти става ясно.“ За едно западно око много неща изглеждат непонятни, докато не се напаснем и не започнем да извличаме най-доброто от всяка ситуация.
Вие лично също е трябвало да се напасвате. Десетилетия сте живели в изгнание в Испания, върнали сте се след падането на комунизма и даже сте станали министър-председател.
Това бяха интересни и трудни времена. Не ме разбираха правилно, защото трябваше да разбивам начина на мислене. Това никога не е популярно. Левите ми нямаха доверие като „монархо-фашист“, монархистите ми се сърдеха, че съм се клел в републиката. Много недоволни имаше в страната, но ако човек гледа само назад, вместо напред, се удря в стената. Съпругата ми споделя, че като обикалям страната сега, акциите ми са се вдигнали малко. От „лошият министър-председател“ съм бил станал отново „добрият стар цар“.
Защо въпреки това влязохте в политиката?
Исках да бъда от полза на страната си. Като един добър стар цар, който се е прибрал у дома, на много малко неща можех да повлияя в една република. Ако искаш да направиш нещо и да промениш нещо, можеш да го сториш само като оглавиш правителството.
Като министър-председател се застъпвахте за добри отношения с Русия. Как оценявате сегашното напрежение между Москва и Запада?
Напълно погрешно е за всичко да се обвинява Русия или Путин. Трябва да бъдем по-прагматични и по-внимателни. Погледнете картата на света – трябва да живеем с Русия. А за България това важи с още по-голяма сила. Великата Русия дори не знае къде сме ние на картата. Към Русия не бива да се върви с рогата напред. Санкциите ни вредят по-скоро на нас. Това са автоголове, които ЕС си бележи.
Да се спрем на една по-малка, но важна държава: Австрия преживява своего рода голямо завръщане на Балканите.
Фантастично. Австрия отчита отново своето истинско измерение. Преди 1989 г. Виена беше тупик, в който свършваше Западът. Днес тя преоткри своята историческа роля за нашия регион. Ние българите разбираме австрийците много добре. Казваме, че не са истински немци, но едновременно с това те в много отношения са немци. Ние изпитваме културен афинитет към Австрия. Ерцхерцог Ото /фон Хабсбург/ нарича Дунавския коридор „вектор на културата, вектор на срещите“. Дунав свързва всички ни, а Австрия е в най-горната му част.
Автор: Волфганг Койдл, сп. „Die Weltwoche“ | dnes.dir.bg
