Днес ще споделя с вас нещо, което стана буквално преди дни и макар на пръв поглед да не е кой знае какво, не ми дава мира. Не стига това, ами ми припомни и друга случка отпреди години, когато, както и сега, се почувствах ужасно засрамена, макар да нямах никаква вина.
Преди време съседи ни станаха симпатични млади хора – той е чужденец, тя е българка. Не знам подробности за връзката им, но това момиче очевидно е приело европейските норми за живот, за отношения между съседите и като цяло към света, който ни заобикаля. Двамата се представиха и се поинтересуваха от правилата в кооперацията и от задълженията на живеещите в нея. И така един ден младата жена зададе следния въпрос на домоуправителя: „Съпругът ми има желание да изчисти двора и ще постави бележка точно кога ще го направи, за да може ако някой друг желае да помогне, да се включи. Имате ли нещо против?“ Понеже станах свидетелка на този разговор, ми се искаше да извикам: Да, имам против всички поводи да се срамувам. Като този, че един млад мъж, дошъл наскоро отнякъде си, е видял софийската мръсотия и българското свикване да живеем с нея, без да ни пука. Може би все още не е усетил и вечния ни страх – да не се минем. Само два дни след тази среща от друг съсед разбрах, че през нощта някой е откраднал механизма за отваряне на дворната врата. Както горчиво се пошегувахме, трябва да има баланс в живота – ако един прави добро, друг минава след него, за да ни напомни, че злосторниците не спят и не се свършват. Оттогава ме е срам да срещна младия чужденец и жена му.
Те обаче ми припомниха една случка отпреди тридесетина година, която изглеждаше весела и смешна, но всъщност съвсем като разказаната, беше срамна. По онова време със служебни гости от чужбина бях на вечеря в едно от най-изисканите заведения. Минаваше 22 часа, ресторантът беше полупразен и неотсервираните маси не ми бяха направили впечатление, докато не влезе шумна компания чужденци. Най-възрастният изглеждаше чудесно в белия си ленен костюм и тъмносиня риза. Имаше буйна бяла коса и присмехулни сини очи. Огледа се, явно очакваше някой – салонен управител или свободен сервитьор, да ги посрещне и да ги настани. И понеже нищо такова не се случи, мъжът започна да пее някакво испанско танго и с танцова стъпка отиде до една маса, пълна с чинии и прибори, и започна да я разчиства, като ги преместваше на съседната… В първия момент персоналът се сбърка, не знаеше какво става и как да реагира. После някой се окопити и след минути се появи управителят. Не се беше изчервил от срам, но кършеше пръсти и търсеше прилични думи за извинение. Предложи на гостите сепаре, което по принцип било резервирано. Чужденецът обаче любезно му благодари и настоя да остане с компанията си на масата, която сам почти беше разчистил. Обясни, че обича да седи в средата на заведенията… Възхитих се на този мъж, който не направи скандал, а с тананикане постави всеки на мястото му. И се засрамих заради всички, които направиха този конфуз възможен.
Съседът, пристигнал от някакъв край на света и поискал да изчисти нашенската мръсотия, ми напомни не само случката в ресторанта. Накара ме да мисля, че за тридесетина години нищо в нас не се е променило. Явно и срамът не помага, когато човек само се пъчи и иска, а не му стиска да запретне ръкави.
Катя | bgnow
