Направихме обиколка от Стара планина до Пирин, за да се запознаем отблизо с управлението на три проспериращи високопланински хижи, всички те частни или взети под аренда за дълъг период от време. Искахме да разберем повече за приликите и разликите между частник и арендатор, да се запознаем отблизо с плюсовете и минусите на хижарския занаят.
Да си отговорим на въпроса как и откъде се закупува (или взима под наем) една хижа и какъв е пътят за успешното й развитие. Кое стимулира хората да се качат високо в планината, да се отдадат на хижарството и да служат на туриста.
Слушал съм много за хижа Горски рай, за красивия край, отношението на хижарите и вкусната кухня. Това е една от първите частни хижи. Намира се в Севрозападна Стара планина, в полите на връх Миджур, на границата на биосферния резерват „Чупрене“. Това не е стандартната хижа, през която минават десетки туристи, идващи от съседни хижи. Твърде е отдалечена от другите хижи и въпреки това привлича хората. Както по-късно ми разказват собствениците „който е идвал веднъж при нас, след това се връща“.
Тръгвам натам с желанието да разбера каква магия привлича туристите на това затънтено място. Въпреки че до хижата може да се стигне с кола, желанието ми е да извървя пътя догоре пеш. Тръгвам по екопътеката, която обхваща съществуващата „войнишка пътека“, започваща от местност „Бекинска шобурка“, няколко километра над село Чупрене, водеща до билото на Стара планина, откъдето се слива с туристическата пътека за връх Миджур. Стръмна, на места обрасла, обсипана с къпини и горски цветя. Преодоляват се около 1000 метра денивелация догоре. Малко преди хижата, гората става иглолистна и се усеща силното ухание на бор и смола.
Хижа Горски Рай
Самата постройка е закътана между дърветата, само фасадата гледа към планината. Хижарите Митко и Краси ме посрещат топло и ми предлагат билков чай, който изпивам на един дъх. Наливат ми още, а разговорът тръгва лесно и приятно. Двамата са семейство и преди 12 години решават да избягат от изпълнения със стрес живот в града. Мечтаят си за къща с гора наоколо (“като Боровец”, смее се Краси) и съвсем случайно попадат на обява за продан на общинска постройка в планината, към с. Чупрене, наречена „Дом на овчаря“.
Сградата е доста западнала, но все пак със здрав покрив. Харесват мястото и на момента взимат решението да купят сградата. Бързо се залавят да превърнат постройката в планинска хижа. „Преди това изобщо не сме стъпвали на планина, не сме туристи“, казват. В началото се сблъскват с много перипетии. Още първата зима, поради липсата на опит, тръбите и казанчетата замръзват и се пръскат. Посетители им разказват как са устроени другите хижи, а за някои неща просто използват нюха си. Започват постепенно да усвояват различни похвати за бита и оцеляването в планината и с течение на времето трупат опит.
С много усилия и ентусиазъм новите собственици превръщат неугледната сграда в уютна хижа. Чудят се какво име да й дадат и след съветване с приятели, се спират на Горски рай. „Има я и гората наоколо, има го и спокойствието“, казва Митко. Лека-полека опознават района, научават се да разпознават различните билки и гъби. Берат малини, боровинки, шипки. Краси започва да готви нейните вкусни ястия, за които бързо се разчува.
Снимка: Виктор Троянов
Отстрани картината изглежда твърде идилистична – собственици на хижа на райско място в планината, които се наслаждават на природата и живеят спокоен живот. Но на практика е съвсем различно. Трудностите са много, а работата – постоянна. Случва се да работят по 20 часа без спиране. Като се започне от цепенето на дърва, готвенето и прането, до поддържането на интериора и УАЗ-ката, без която транспортът до долу е немислим.
„Достъпът е труден, до тук води третокласен път от Републиканската пътна мрежа, но откакто сме тук, не се поддържа. Ние сами си го чистим, помощ отникъде. Имаме огромно желание да поддържаме екопътеката, едни приятели от София ни помогнаха и я маркираха с табелки, но на нас не ни стигат силите да я почистваме редовно“.
Зимата е най-трудно, случвало се е да бъдат откъснати заради снега седмици наред, а миналата зима Краси остава 12 дни сама в хижата, затрупана от преспи, докато Митко е долу за провизии. „Беше много страшно, на 12-я ден едно момче от селото успя да пробие път с ATV и да ме измъкне. Зарекох се никога повече да не оставам сама. Исках да остана за малко в града, но след първата седмица не издържах и се върнах горе“.
Една от зимите пък снежна маса се свлича от покрива и помита и трите комина, като нанася тежки щети на покрива.
„За тази професия трябва да имаш много умения и да знаеш всичко“, казва Митко.
Той е инсталирал слънчев панел и е направил светодиодно осветление на 12 волта. Също така поддържа агрегат, който им дава 220V, за да могат да ползват пералня. Всяка стая е оборудвана със собствена баня, стаите са чисти и свежи. Митко и Краси имат желание занапред да направят разширение на хижата и да предложат повече двойни стаи. Правят опити да кандидатстват за еврофинансиране, защото личните средства не стигат.
Докато си говорим, Митко поглежда часовника и става. Трябва да отпътува надолу за провизии за следващата група туристи, която очакват. Има час и половина спускане с уазката по черния, 17-километров път до с. Чупрене и после още поне час до Видин с друг автомобил, където да напазарува. И така всяка седмица.
Въпреки непрестанните трудности и изморителната физическа работа, са доволни от начина си на живот и не биха се върнали в града. „Свикнали сме с тишината и спокойствието, чистия въздух, когато слезем в града, не се чувстваме комфортно.“ Зарежда ги позитивизмът на другите туристи, чувстват удовлетворение, когато хората си тръгват щастливи и с усмивки на лица. „Това е най-сладкото, да чуеш как хората ти благодарят.“
Най-много свободно време имат през зимата, когато Краси реди пъзели, а Митко се отдава на четене. Други любими занимания са им брането на гъби и билки, а Краси обича да вари сладко от шипки.
„Да си собственик на хижа не е като да си собственик на хотел, това не е бизнес, а е начин на живот. Дори да изкараме някакви пари, те веднага отиват за покриване на разходи по хижата“, казват. Дали животът им в планината има минуси – не се сещат за такива. Работата не ги плаши, а самотата за тях не съществува. „Самотен може да е само човек, който го мързи, тук може да се намери работа във всеки един момент“. Може би им липсва само връзката с други хижари. Заради отдалеченото място комуникацията е трудна, а имат желание да черпят и споделят опит. Надяват се някой ден да си намерят млад помощник.
„Не е лесно да избереш подходящия човек, вече сме имали горчив опит с едно местно момче. А иначе много от туристите се ентусиазират, когато постоят тук и искат някой ден и те да станат хижари. Нужен е известен стаж, да постоиш един-два месеца и да разбереш можеш ли да се справиш или не. Определено работата си струва. Сега се замисляме, че ако сме имали възможност, бихме почнали много по-млади“. Днес Митко и Краси имат две дъщери, които помагат с рекламата на хижата, осъществяването на контакти, поддръжката на сайта.
Междувремено правя разходка нагоре и се потапям в девствените смърчови гори, пълни с различни животински видове и растения. Резерватът е дом на 68 вида птици, в това число и защитеният глухар. По пътеката нагоре се натъквам на сърна, заек и лисица. Хващам маркировката за в. Миджур и не след дълго стигам до билото, откъдето се виждат Белоградчишките скали. Съществува веломаршрут оттам до хижата и от време на време велоентусиасти преминават оттук. Малко преди залез слънце обръщам надолу, като преди това се наяждам с малини.
В хижата Краси е приготвила вкусна вечеря с домашно омесени питки, задушени гъби пачи крак с чесън, кюфтета и пържени картофи. „Опитваме се да предложим домашен уют, старая се да приготвям разнообразна храна с домашни продукти. Скоро се сдобихме с един парцел в околността, където да отглеждаме подправки и зеленчуци. Обичам да правя и торти, ето сега ще те почерпя с чийзкейк“.
Неусетно времето напредва и двамата започваме да се прозяваме. След вкусната гозба излизам да подишам свеж въздух, навън е изгряла луна и сребристата светлина осветява върховете на боровете. Заслушвам се в гората, тази толкова ценна тишина, която не можеш да имаш в града. Тишина, която се нарушава само от някой тайнствен горски звук. Извръщам поглед към хижата, луната се отразява в един от прозорците. Сега осмислям името, което Краси и Митко са избрали за своя дом в планината.
Историята на хижа “Горски рай”, както и на още две хижи и техните собственици – “ Мазалат” и “ Загаза“, е част от брой ЕСЕН 2016. Търсете го в спортните магазини, книжарници, големите търговски центрове, разпространителската мрежа в цялата страна и всички обекти на ОМV, Lukoil, Eco и Shell, както и по репове и супермаркети в България. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.
Източник: 360mag
