„Той е кучи син, но е наш кучи син“, казва той за Пиночет. Такъв е бил Кисинджър… и такъв си е и сега. Защото Кисинджър не е мъртъв. Тази събота Кисинджър ще навърши 100 години.
Хенри Алфред Кисинджър е бивш държавен секретар между 1966 и 1977 г., първо при Ричард Никсън, а след това при Джералд Форд. След това, зад кулисите на властта, той продължава да ръководи събитията.
Кисинджър е роден в Германия на 27 май 1923 г. в еврейско семейство в баварския град Фюрт. През 1938 г., бягайки от нацистките преследвания, той се премества в Ню Йорк. Когато пристига в Америка, той е срамежлив и тих тийнейджър. Получава образование в гимназия в немската еврейска имигрантска общност. По-късно работи във фабрика за четки за бръснене, а вечер учи в гимназията „Джордж Вашингтон“.
В началото на 1943 г. е призован в армията на САЩ преди влизането на страната във Втората световна война. Работи за военното разузнаване. Обучението му и свободното владеене на немски език го карат да изпълнява или ръководи мисии на вражеска територия.
След войната Кисинджър завършва политически науки в Харвардския университет и продължава да работи там като професор или като съветник в Съвета за психологическа стратегия. Докторската му дисертация, озаглавена „Мир, легитимност и равновесие“, е посветена на държавниците от Касълър до Метерних. Той не напуска Харвард. Работата му като преподавател и професор винаги е била свързана с отбраната и международните отношения.
През 1955 г. става съветник на Съвета за национална сигурност и на Координационния съвет по операциите за сигурност. През 1955 г. и 1956 г. е директор на изследването „Ядрени оръжия и външна политика“ в Съвета за международни отношения. Бил е и консултант на различни правителствени агенции.
Той иска да окаже по-голямо влияние върху политиката на САЩ и взема страна. Кисинджър залага на Нелсън Рокфелер. Губернаторът на Ню Йорк се стреми към номинацията на Републиканската партия за президент през 1960, 1964 и 1968 г. Но така и не успява… въпреки прагматичната яснота на Кисинджър на негова страна.
Никсън се запознава с уменията му и го назначава за съветник по националната сигурност. Кисинджър получава отговорността за вътрешния ред, сигурността и други въпроси в областта и, което е по-важно, става най-близкият и влиятелен съветник на президента.
Той се превърна в незаменим. Участваше в почти всички дейности на администрацията на Никсън. Като такъв той беше един от малкото, които можеха да се противопоставят на президента. И въпреки това никога не е бил сред жертвите на многобройните правителствени кризи в този републикански кабинет.
„Не защото беше най-добрият дипломат, когото Никсън можеше да намери – имаше и други отлични преговарящи – и не защото се разбираха добре – не се разбираха. Нито защото споделяха политически убеждения или идеи. Кисинджър оцеля, защото се беше окопал в толкова много области на политическата структура, че отстраняването му щеше да доведе до хаос“, твърди Робърт Грийн в книгата си „48 закона на властта“.
Силата и влиянието на Кисинджър са толкова големи, че подкрепата му за Никсън е от решаващо значение за преизбирането му за президент през 1972 г. Никсън го назначава за държавен секретар. След скандала „Уотъргейт“ и оставката на Никсън Кисинджър продължава да работи с Джералд Форд.
Писателят Гор Видал нарича Кисинджър „най-големият военнопрестъпник на свободата в света“. Истината е, че той е обвиняван в множество нарушения на правата на човека и в подбудителство към систематичен геноцид. Балтасар Гарсон дори изпрати рогаторска комисия относно нарушенията на правата на човека в САЩ, но Държавният департамент я отхвърли.
Негова е и заслугата за договарянето на Парижкото мирно споразумение, което слага край на участието на САЩ във Виетнамската война. Впоследствие обаче разсекретените досиета показват участието на Кисинджър в бомбардировките на Лаос и Камбоджа с цел прекъсване на доставките за северновиетнамската армия.
Участва в започването на процеса на сътрудничество и преговори в Близкия изток, по-специално в конфликта в арабския свят, като полага основите за осъществяването на споразуменията от Кемп Дейвид и успява да сложи край на войната от Йом Кипур. Документите и архивите обаче показват, че Кисинджър не се интересува от израелската кауза. Дори казва, че израелското правителство е „неудобно“.
„Кисинджър беше един от най-деструктивните държавни секретари в историята на тази страна“, казва демократът Бърни Сандърс, който през последните години се опитваше безуспешно да стане кандидат на демократите за президентския пост в САЩ. „Горд съм да кажа, че Хенри Кисинджър не ми е приятел. Смятайте ме за човек, който няма да слуша Кисинджър“, каза той през 2016 г.
Кисинджър е допринесъл за възхода на всички диктатури в Южния конус – от Чили до Аржентина и Уругвай. Той признава и поддържа отношения с десни правителства, независимо дали са диктаторски или демократични, за да осигури превес на капиталистическите и неолибералните варианти в региона над левите, комунистическите и социалистическите.
Официалните документи, с които се запознахме през последните години, показват, че през 1976 г. Кисинджър е подготвял въздушен удар срещу Куба“. Това не се е случило, но се е случило с Чили. Той е най-големият защитник на необходимостта от намеса в страната, в която е демократично избран Салвадор Алиенде. Смяташе неговото правителство за комунистическо.
„Не виждам защо трябва да чакаме и да позволим на една страна да стане комунистическа заради безотговорността на собствения й народ“, казва Кисинджър. Така той подкрепя държавния преврат от 11 септември 1973 г., който убива Алиенде и чилийската демокрация. В замяна на това Аугусто Пиночет се превърна в кучи син, „но наш кучи син“.
