Малко куче, бездомно куче без нашийник, вие на една от улиците, по които с такси пътува Жан Езекиел, методичният и страстен подмазвач, главен герой на „Хонтория“ (Саламандър), първия роман на Хуан Карлос Галиндо (Сеговия, 44 г.), ентусиазиран журналист, който работи за „Ел Паис“, също толкова голям любител на криминалната литература, колкото и самият Езекиел. Всъщност, когато го видим да пристига на улицата на църквата в Хонтория, малкото селце, обградено с поле, осеяно с коне, днес превърнато в предградие на Сеговия, изглежда, че самият Езекиел – с шапката си Федора, папийонката и безупречния си костюм – стъпва на асфалта на мястото. Място, което в тази дъждовна юнска сутрин изглежда призрачно.
Това, което се случва в „Хонтория“, има едновременно нещо общо с „Хладнокръвно“ на Труман Капоте и с много мрачния „Квартет на червената езда“ на Дейвид Миър, тетралогия, вдъхновена от Йоркширския разбойник и формално от поетичния брутализъм на Джеймс Елрой, но също и със средиземноморски ноар и до известна степен с ноар за селски туристи, защото изглежда, че Жан Езекиел споделя най-много черти с венецианския комисар Гуидо Брунети на Дона Леон. В неговия случай, както и в този на първия, както мястото, така и животът му са спокойно бели, съвсем не бурни. Може да се каже, че адът е отвън. И те се приближават до него, гледат как гори и се връщат у дома преди вечерята. Всъщност Езекил сякаш не се страхува от нищо повече от това да се окаже изгубен на онази друга, тъмната страна.
Поне за това постоянно говори в подкаста си „Престъпни дела“. Есекиел работи за национален вестник в Мадрид – всеки ден се връща в привидно спокойната и позната, макар и понякога надменна Сеговия – но за да утоли жаждата си на любител на събитията, започва да пуска подкаст, в който винаги в ритъма на Могуай подновява случаи, които са били противоречиво приключени. Когато действието се развива, случаят, по който той губи ума си – Езекиел е изключително обсебващ – е този на тройното престъпление на семейство Вила Мартин. Баща, майка и син са намушкани с нож в дома им в Хонтория без видима причина. Случаят им напомня на този на Клътърс в „Хладнокръвно“, защото и тук няма заподозрени.
„Веднъж попитах Джеймс Елрой защо в „Реквием за Браун“, първия му роман, има кадия за голф, а той ми отговори, че е бил кадия за голф и че трябва да пишеш за това, което познаваш. Така че, когато най-накрая реших да премина от другата страна, направих точно това“, казва Галиндо с федора на масата в кафенето с изглед към акведукта. Все още вали. Той пие студено кафе. Есекиел би предпочел черно. „Трябваше да дойда в Сеговия, а главният герой трябваше да е журналист, който е толкова запален по престъпленията, колкото и аз“, казва той. Тъй като е искал романът да отразява и това, което истинските престъпления причиняват на онези, които са обсебени от тях, добавя подкаста.
Формат, който е представен като подхранваща хитрост за професионален журналист като Езекиел – истински мултитаскинг – за когото границите на това, което може и не може да бъде публикувано, често го оставят пред портите на откритието. И в това има лека критика, която обаче Галиндо обръща, тъй като, казва той, „добре е, че тези граници съществуват, защото единственото, което остава за журналистиката, е строгостта“. Шефът на Есекиел, Хуан, вижда и се мръщи на това, което той прави. Но това, което прави, е да дава ексклузивни материали от време на време и да започне да привлича вниманието в двуликия свят на кастилския град: богати и по-малко богати, ексклузивни и ежедневни. Такъв, в който на моменти се чувства като „викащ в пустинята“.
Вечното зло
Ако престъпленията на времето, в което живеем, ни определят и осъждат, както е казал неговият почитател Дейвид Миър, какво казва престъплението на Хонтория за времето, в което живеем? Че злото е вечно и вечно. Че то може да се случи навсякъде и по всяко време. И че когато се случи такъв взрив на бруталност насред безметежността, се опитваш да затвориш раната възможно най-бързо, за да не опетниш имиджа на града, а това, което има по-малко значение, е дали виновникът е виновен, защото ако контролираш историята, можеш веднага да се върнеш към нормалността“, отговаря писателят, който започва да се увлича по криминалната литература на около 20-годишна възраст, когато прочита „Поверително от Ел Ей“ на споменатия Елрой.
„Интересувам се от литературните факти за престъпленията. Не новините за събитията. Това, което ме интересува, е, че някой се появява и ги умножава, че кара престъплението да се разраства, че налага своя история върху събитието“, казва той. Той се разхожда покрай катедралата на Сеговия, която в романа „Хонтория“ гледа към студиото, където Жан Езекиел събира улики. Говори за Дейвид Гран и Мишел Макнамара. Писатели, които са посветили живота си – Макнамара умира, погълната от разследването – на търсенето на виновници извън официалния разказ. В известен смисъл „Хонтория“ е любовно писмо до всички тях, както и обяснението, което самият Галиндо, а заедно с него и главният му герой, си дава, за да не стигне по-далеч в своята страст. „Те превръщат случаите в свой живот. Това е завладяващо, но е и опасно, и е опасно, защото е завладяващо“, казва той. /Лаура Фернандес – Ел Паис
Споделете статията:
ISBI предлага последните новини от Испания безплатно. Ако искате да подкрепите нашия уебсайт, абонирайте се: Последвайте ни и в Туитър ТУК
