Стотици млади хора с плакати, настояващи равноправие и женски права скандират с усмивки на лицата, вярвайки, че са от правилната страна на историята. Тази, която олицетворява справедливостта, равенството и прогреса. Аз от своя страна съм не малко скептичен именно спрямо подобно схващане за историята като праволинеен път към прогреса и ще покажа на вашето внимание един случай, който сериозно противоречи на този наратив. Някои от източниците, които посочвам ще са на испански, тъй като става дума за Испания.
Именно там преди години са приели закон, чиято цел е била същата каквато на младите ни сънародници с плакати пред Софийския университет по време на Марша за жената – повече равноправие и полова справедливост. Обаче последиците, както ще видите, съвсем не са това, което би следвало да очакваме от подобна законодателна инициатива, подета в името на прогреса.
За да се разбере по-обстойно половото право в Испания, както и политическата обстановка и настроения, които са го породили, трябва както с всяко друго нещо, да се погледне предисторията. Испания е интересен случай, защото за разлика от останалите западни европейски държави през 20-ти век, в които жените малко или много си извоюват своите политически права, там властва диктатурата на Франко, която агресивно налага традиционни полови роли, както чрез пропаганда, така и чрез законови мерки. Всички организации свързани с феминистки каузи са тежко преследвани и забранявани. На жени дори им е било непозволено да работят съответни професии и са били облагодетелствани от държавата, ако изберат да остават по домовете си да вършат домакинска работа и да се занимават с отглеждането на децата. Това от своя страна създава исторически багаж в половите взаимоотношения, който след падането на фалангисткия режим бележи общественото мнение, което започва да разглежда всякакви феминистки инициативи изключително позитивно и одобрително.
Една от двете главни партии в Испания, които доминират политическата сцена, откакто края на режима на Франко– Партията на социалистите – се възползва именно от тези обществени нагласи и с подкрепата на феминистки организации, както и академичната интелигенция, през 2003 г. приема нов закон на име „интегрирани протекционни мерки срещу половото насилието“ (акронимът на испански е LIGV).
Подобен закон не може да се намери другаде в Европа, както и наличието на специални съдилища, създадени с единствена цел да съдят мъже, е нещо, с което Испания се откроява от съседите си на стария континент. За това и приемането му е посрещнато с остри критики от страна на опозицията, които най-вече го порицават на базата, че е противоконституционен.
По-голямата част от общественото мнение обаче е в полза на него и го разглежда като стъпка в правилната посока.
Та какво представлява този закон?
Законът разграничава между домашно насилие и полово насилие. Това, което превръща едно насилие специфично в полово насилие е неговият мотив; в този конкретен правен случай сексизъм. Но тука е и проблемът: според закона „полово насилие“ може да бъде извършено само от мъже и вече се счита за типичното провинение от мъже.
Що се отнася до LIGV, всеки акт на насилие спрямо жена, извършен от мъж, може да се интерпретира като сексистко престъпление. Жена не може да бъде съдена спрямо него, тъй като той е създаден със специфичната цел да предпазва жени от предполагаемо полово насилие. Така дори и жена да извърши престъпление, подбудена от омраза спрямо мъжете – то не може да се разглежда като полово насилие.
Това всичко е в духа на правната традиция, наречена „позитивна дискриминация“, според която се смята, че чрез подобни законови мерки, целящи да привилегироват дадени социални групи над други, могат да разрешат проблеми с дискриминация в миналото спрямо тези социални групи. Подобно нещо се наблюдава и в Щатите спрямо чернокожи и други малцинствени групи, поради репресивните мерки от миналото, които и там са създали исторически багаж в расовите взаимоотношения, от който политици често се възползват.
Тази новопоявила се тенденция в правото има своите корени в администрацията на Франклин Делано Рузвелт, който подписва заповед, с която забранява на частни компании, извършващи държавни поръчки да дискриминират на база раса при набирането на нови попълнения към работната им ръка. В последствие и Джон Ф. Кенеди подписва заповед, с която на национално ниво порицава подобни дискриминационни практики и насърчава affirmative action спрямо тях, а пък при Обама се въвеждат и първите расови квоти при прием на студенти. Интересно обаче е, че по времето на президенството на Роналд Рейгън, много гласно се критикува подобна практика, като се посочва, че не води до нищо добро освен напразно възвръщане на проблема за раса в обществото отново, след дълги битки предполагаемо за да се премахне.
Една от най-добрите критики, писани по тази тема е на американския икономист Томас Соуел (Thomas Sowell), който заключава, че подобни законодателни инициативи са контрапродуктивни, защото насърчават членовете на социалните групи да се съсредоточават върху тяхната принадлежност към самата група, отколкото индивидуалната им възможност за реализация. Други го критикуват като reverse discrimination (обратна дискриминация).
И наистина по мое мнение се стига именно до дискриминация с обратен знак или поне призиви за налагането ѝ. Като пример ще посоча искането на политическата партия „Обединени Леви“ да се премахне презумпцията за невинност, ако се отнася за случай на мъж, който е обвинен от жена; или на Балеарските острови, където отказът да плащаш издръжка може да се разглежда като полово насилие.
Друг притеснителен аспект на самия закон е, че дава прекомерна законова власт на жените над мъжете, докато свлича последните от правата им.
В един блог пише точно по този проблем и описва някои плашещи негови черти.
Например, ако в полицията се докладва за случай на полово насилие, мъжът автоматично ще бъде лишен от свобода за максимум от три дни като превантивна мярка. И няма нужда от нищо друго, освен от обвинението на жена, то е напълно достатъчно. Няма нужда от съдебни процеси, нито от доказателства. Това, разбира се, открива плашеща възможност за злоупотреба от страна на недобронамерени жени, и очаквано вече има много такива случаи в Испания.
Има изследвания, които показват, че поне 20% от обвиненията в полово насилие са необосновани и фалшиви. Също така, ако мъж получи обвинение в полово насилие, той може да загуби попечителство над децата си и ако е пред развод, има голям шанс да му бъде отнето всичко. Адвокатите в Испания вече препоръчват на жените да отправят обвинение в полово насилие, за да им е по-лесно да спечелят съдебната битка при разводи.
На жените разноските по делото са покрити от държавата и в някои случаи дори могат да получат финансова помощ за поне 11 месеца, както и безплатно място за живеене.
Както споменах, законът си има своите критици в Испания, които са изключително гласни – дори е бил създаден уебсайт от юристи-дисиденти, посветен в изобличаването му и хвърлянето на светлина върху негативните му последици. Повечето информация, която споделям тук е именно от него и ще посоча също така дисертация от уважаван юрист, в която той заключва, че законът е в ущърб на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и дългогодишни принципи в правото като равенство пред закона и презумпцията за невинност.
За съжаление реалността, която координирано се прикрива в Испания е, че тези нови радикални промени в закона са имали и продължават да имат директен ефект върху животите на много невинни мъже. Често се стига до безкрайно дълги процеси, които възпрепятстват нормалното водене на живот. Те могат да загубят работата, или пък дома си, а в някои случаи и попечителство над децата им, както споменах по-горе. За съжаление има и по-тежки последствия дори.
Откакто законът е приет се наблюдава една стряскаща тенденция. Броят на случаите на самоубийство при млади мъже расте стремглаво и вече се е превърнал в главната причина за смърт при тях. Дори има твърдения, че има директна връзка между тази тенденция и приемането на закона.
При наличието на всичко, което досега се изброи се стига до въпроса защо този закон още е в сила? Защо не е бил премахнат, въпреки че е имало опити, които са били неуспешни или по-точно казано – кой има интерес от поддържането му?
Кой има интерес от поддържането му?
Най-голям интерес, естествено, имат феминистките организации, както и разнородните нпо-та свързани с каузи за жената, също и безбройните държавни агенции, създадени с подобни цели – цялата тази амалгама от групировки най-общо може да се определи като индустрия. Тази своеобразна индустрия е изключително заинтересована в съществуването на закона, тъй като от неговото наличие зависи тяхното главно препитание, както и главната им кауза. Баснословни суми от Европейския Съюз, както и от Министерството на Равенството (има такова министерство в Испания) се леят в промотирането на всячески инициативи. Списания, семинари, телевизионни реклами, конференции, политически митинги, дори и дрехи – всичко украсено с феминистката идеология, която насажда страх и разделение на база пол в обществото. Кампаниите предупреждават за „насилие“ от страна на приятеля ти, ако ти гледа телефона или не одобрява някоя твоя приятелка, но в същото време подобни неща остават пренебрегвани, ако ги извършват жени.
Феминистки и правителството целенасочено се опитват да убедят испанското население, че има някаква епидемия от убийства и полово насилие срещу жени. Естествено ако подобна епидемия има, то тогава наличието на тези организации, на този закон, както и на всички техни инициативи би било жизнено важно;но това просто не е така. Има стотици изследвания, който показват ясно, че домашното насилие се извършва почти наравно и от двата пола. Има също така изследвания, които твърдят, че жените са по-склонни към агресия от мъжете в Испания.
Това, което виждаме в Испания е създаването на изкуствен проблем от страна на организации, субсидирани от държавата, както и раздуването му до припадък. В последствие този изкуствен проблем и изникналото обществено недоволство от него се използва като оправдание за все по-голямо разширение на държавната власт и съответно все по-голямо потъпкване на личните свободи на испанските граждани.
Всичко това красноречиво показва, че без значение колко е благородна каузата – никога не бива да се използва като маскировка за овластяване на държавата. Аз съм убеден, че повечето феминистки, както и повечето хора, които ги интересува равноправието, са с бeзкористни мотиви и наистина просто желаят един по-справедлив свят.. Но също така не бива да забравяме как бюрократи и чиновници винаги са готови с отворени ръце да прегърнат подобна кауза, ако чрез нея могат да се сдобият с повече власт.
 |
Ако ти е харесала статията, стани наш приятел във Фейсбук!
|
Автор: Стефан Кичев
