„Първите мисли за напускане на страната ни завладяха в момента, в който децата ни не бяха приети в детска градина.
Сега живеем в малко селце в Испания, предпочетохме тази опция пред Щутгарт и Мюнхен. Работата ни е една и съща в България и в Испания – софтуеърен разработчик и дизайнер.
Целите са: по-добро образование за децата ни. Повече време за почивка и развлечения със семейството. По-добра социална среда. Нашите наблюдения са, че испанците са много добри хора и нямахме никакви проблеми с интеграцията. Но изпитваме носталгия. Относно психологията, аз гледам на себе си след всяко завръщане в България с все повече оптимизъм и по-високо самочувствие.
Досегът с чужда култура винаги ми е влияел обогатяващо. Винаги ми е приятно да чуя българска реч, разхождайки се из европейски столици – това постоянно ми напомня, че най-лошите години за нас вече са зад гърба ни и все повече сънародници са успели да се възползват от гостоприемството на новите ни съюзници. Основните ми недоразумения с хора в България идват от ниската емоционална (емпатийна) и финансова култура.
Като емигрант в държава-член на ЕС се засягам от нападки в стил „много е лесно да се избяга от България, по-трудното е човек да стои и да се бори”. Срамно ми е дори, че се налага да защитавам постъпката си, която според мен е напълно оправдана: финансово, икономически, демографски, морално, социално и професионално.”
Павел Каназирев
