„Плачеш като жена, защото не можеш да се защитаваш като мъж”, казала майката на Мухамад XII, когато плачещият емир напускал двореца Алхамбра за церемонията, на която да предаде на Испания последното ислямско царство в Западна Европа.
Това се случва през 1492 г. Сега махалото се връща обратно. Когато миналата седмица мюсюлманите отново накараха християнска Европа да плаче, единственият политик ронещ сълзи беше ръководителят на външната политика на Европейския съюз Федерика Могерини, пише Амотц Аса-Ел в „Джерусалем пост“.
Принадлежността на нападателите, тяхната мотивация и цели станаха ясни малко, след като те убиха десетки хора и предизвикаха хаос в европейската столица.
Терористите са били активирани от „Ислямска държава”, която от своя страна обясни чрез нейната информационна агенция, че „атакува кръстоносните държави“ – т.е. християнството – и че има в запас за тях „черни дни”, които ще бъдат много по-лоши от това, което досега е изтърпяла Европа.
Изявлението на френския президент Франсоа Оланд след атаките в Париж през ноември, че „Франция е във война”, миналата седмица се превърна в „Европа е във война”. Ислямистите достигнаха до централата на ЕС, разтърсвайки пилоните за знамена, които я обграждат, малко преди голям член на общността – Великобритания, да отправи предупреждение към пътуващите за Брюксел.
Налице е все по-ясно нарастващо подозрение, че ЕС е един провален експеримент и че мюсюлманското предизвикателство, пред което са изправени много европейски правителства, ще бъде гибелно за техния Съюз.
Ислямската заплаха расте от почти през три поколения, след като Западна Европа отвори вратите си за имигранти, които в голямата им част, не успя да интегрира.
В исторически план християнска Европа и ислямът са в конфликт с прекъсвания от VIII в., когато мюсюлманските армии завладяват Испания и след това нахлуват във Франция през Пиренеите, преди да дебаркират в Италия и да достигнат Рим. Последвалото мюсюлманско управление – от Барселона до Сицилия, може да бъде омаловажавано от днешните европейци християни, но за някои мюсюлмани това е ярък и насочващ спомен. По подобен начин османските завоевания в другия край на Европа оставят травмираща история в Гърция, България, Сърбия и Унгария.
„Плачеш като жена, защото не можеш да се защитаваш като мъж”, казала майката на Мухамад XII, когато плачещият емир напускал двореца Алхамбра за церемонията, на която да предаде на Испания последното ислямско царство в Западна Европа.
Това се случва през 1492 г. Сега махалото се връща обратно. Когато миналата седмица мюсюлманите отново накараха християнска Европа да плаче, единственият политик ронещ сълзи беше ръководителят на външната политика на Европейския съюз Федерика Могерини, пише Амотц Аса-Ел в „Джерусалем пост“.
Принадлежността на нападателите, тяхната мотивация и цели станаха ясни малко, след като те убиха десетки хора и предизвикаха хаос в европейската столица.
Терористите са били активирани от „Ислямска държава”, която от своя страна обясни чрез нейната информационна агенция, че „атакува кръстоносните държави“ – т.е. християнството – и че има в запас за тях „черни дни”, които ще бъдат много по-лоши от това, което досега е изтърпяла Европа.
Изявлението на френския президент Франсоа Оланд след атаките в Париж през ноември, че „Франция е във война”, миналата седмица се превърна в „Европа е във война”. Ислямистите достигнаха до централата на ЕС, разтърсвайки пилоните за знамена, които я обграждат, малко преди голям член на общността – Великобритания, да отправи предупреждение към пътуващите за Брюксел.
Налице е все по-ясно нарастващо подозрение, че ЕС е един провален експеримент и че мюсюлманското предизвикателство, пред което са изправени много европейски правителства, ще бъде гибелно за техния Съюз.
Ислямската заплаха расте от почти през три поколения, след като Западна Европа отвори вратите си за имигранти, които в голямата им част, не успя да интегрира.
В исторически план християнска Европа и ислямът са в конфликт с прекъсвания от VIII в., когато мюсюлманските армии завладяват Испания и след това нахлуват във Франция през Пиренеите, преди да дебаркират в Италия и да достигнат Рим. Последвалото мюсюлманско управление – от Барселона до Сицилия, може да бъде омаловажавано от днешните европейци християни, но за някои мюсюлмани това е ярък и насочващ спомен. По подобен начин османските завоевания в другия край на Европа оставят травмираща история в Гърция, България, Сърбия и Унгария.
За разлика от предишните мюсюлмански нахлувания в Европа, които идват с военни завоевания, сегашното настъпва като мирна имиграция, чиито причини и резултати навеждат мисълта не към средновековните битки на европейските рицари с мюсюлманите, а към упадъка и рухването на империята, управлявана от древния Рим.
Преди Рим да бъде „оставен на безнравствената ярост на племената от Германия и Скития“, както описва станалото Едуард Гибън в „Упадъка и рухването на Римската империя“, броят на римляните в армията постоянно намалява, средната класа е облагана с непосилни данъци, за да бъдат финансирани грандиозни обществени проекти, градовете, които са социалният гръбнак на империята, се сриват под тежестта на имигрантите, хедонистичният елит все повече отбягва политиката, а вярващите в новата религия застрашават социалния, политически и културен ред.
Голяма част от тези събития се повтарят в Европа, постепенно, но неотклонно, през последните десетилетия.
Като древен Рим, Европейската общност разтвори вратите си за една онеправдана работна сила, която доведе със себе си триумфиращи фанатици на вярата, докато самите европейци имат по-малко деца, работят по-малко часове, плащат големи данъци за грандиозни обществени проекти и изискват от своите граждани все по-малко военна служба.
Пропускливите граници на Европа и нейната обща валута сега са част от синдрома на политическа слабост и самоналожена уязвимост.
Сега, когато бежанците от арабските граждански войни преплуват на до неговите брегове, изглежда, че ЕС е изправена пред събития, твърде подобни на тези, довели до падането на древния Рим.
Докато този вид историческа перспектива не бъде разгледана в самия Брюксел, който току-що беше взет на прицел, Европа ще бъде в отбрана, завоеванията на нейните врагове ще нарастват и техните християнски жертви ще растат все повече.
И така, какво трябва да направи Европа? Първото нещо е да определи врага. Да наричаш врага „терор“ не е само подвеждащо, но и заблуждаващо.
Терорът не е враг, а оръжие. Врагът е ислямският фундаментализъм, идеологията, която храни терористите и потапя Европа в кръв.
Втората цел трябва да бъде възстановяване на политическата жизненост, която ЕС повреди несъзнателно. В тази връзка най-голямата щета беше нанесена от въвеждането на еврото, една неприложима валута, която налага силните икономики над слабите, първо предоставяйки на вторите финансови подаръци, а след това завличайки ги в дълг и дисбаланси.
За да се води война, пред каквато е изправена Европа, трябва възстановяване на политическата отговорност и влияние, и това може да бъде постигнато само от правителства, които облагат директно с данъци и харчат независимо. Т.е. тези, които изберат да продължат да споделят еврото, ще трябва да създадат напълно единен бюджет и данъчна система. Останалите ще трябва да го изоставят и да възстановят предишните си валути.
В същото време трябва да бъде основно променено отношението към сигурността и преразпределянето на ресурсите.
Процесът вече започна във Франция и Великобритания, където бюджетите на армията, полицията и специалните служби бяха повишени през последните месеци, след като години наред имаше орязвания на тези разходи. Все още, както целият свят видя миналата седмица, административната апатия и летаргия остават основен проблем на европейската сигурност.
Необходими са хиляди детективи, внимателно разглеждащи какво откриват хиляди камери, докато цивилни агенти патрулират по потенциалните трасета на потенциални нарушители.
Набавянето на техниката и разгръщането на всички мерки ще коства цяло състояние, но това е, което Европа трябва да направи, за да победи ислямския враг, срещу когото е изправена.
ЕС ще трябва да отстъпи и от утопията си за отворени граници. Сринатите стени на Европа вече са изградени наново, поради натиска на хората в Унгария, Австрия и България, докато граничният контрол се подновява дори между Дания и Швеция. Британското предупреждение срещу пътуване до Брюксел от миналата седмица също е форма на възстановяване на вътрешните европейски граници. През идните години ще има още такива, дори и ако Великобритания не гласува да напусне ЕС на референдума през юни.
Възстановяването на границите е само началото на по-широка промяна в начина на мислене, за което ще настояват все повече и повече европейци и техните лидери ще трябва да се съобразят с обществените нагласи, ако искат да оцелеят политически.
Това ще означава още разширяване на наборната служба за силите за сигурност, създаване на доброволни организации за гражданска охрана, които ще помагат за опазване на обществени места, а също и убеждаването на млади двойки да имат повече деца, защото демографската криза на християнска Европа води до вида социална дегенерация, който унищожава древния Рим.
Европейските държави ще трябва да влязат в кварталите, умовете и сърцата на своите мюсюлмански имигранти и да се борят там за техните убеждения, както физически, така и чрез установяване на враговете си и третирането им като такива – образователно и чрез насаждане на идеи.
Това е, което ислямският враг прави ден след ден, година след година, докато Европа отваря своите граници, отслабва парите си, приема компромиси със сигурността си и ражда все по-малко деца. Ако няма възстановяване на чувството за обществена цел, политически авторитет, лична отговорност и социална жизненост – християнска Европа ще бъде обречена.
Източник: БГНЕС
