Днес на 21 юли се навършват 36 години от смъртта на Людмила Живкова. Трагичният край на дъщерята на Тодор Живков има наситена предистория.
През лятото на 81-ва Людмила Живкова прекарва близо месец в Боровец заедно с баща си.
На 20 юли тя тръгва за София без предупреждение заедно с шофьора си – Кирил Зефиров, и телохранителя – Димитър Мурджев. Пристигат в резиденция „Бояна“ към 15 часа, Людмила остава във вилата само с една камериерка. В 18 часа камериерката ужасена повикала по телефона Мурджев и шофьора. Незабавно била повикана и Бърза помощ. Линейката обаче закъснява с 1 час заради спукана гума.
В 2 часа през нощта на 21 юли 1981 година Людмила Живкова е намерена мъртва в банята във вилата.
Съкрушеният баща – Тодор Живков едва успява да осъзнае случилото се: „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината ѝ е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно „вмешателство….Възможно е и аз да не зная всичко докрай.”
И до днес версиите за смъртта на Людмила Живкова варират от самоубийство, през убийство до нещастен случай.
Официалната позиция е – внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението.
Костадин Чакъров, съветникът на Живков, изтъква и друга причина за влошеното състояние на Людмила Живкова – тя изпада в депресия, след като разбира за злоупотребите в служба „Културно наследство”. Пред него дъщерята на Живков споделя: „Всички ме предадоха, останаха ми няколко души”. Това са Светлин Русев, Богомил Райнов, Александър Лилов. Тя беше разочарована, че хванаха няколко от сътрудниците й в опити да извличат облаги”. Кризата настъпва след като ѝ е бил връчен доклада 50-страничния доклад за разкритите злоупотреби, документирани от неколкомесечно разследване на Второ главно управление на ДС.
По-късно Живков се опитва да сложи точка на съмненията по този начин: „Моето заключение е по-кратко: Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие…”
Дъщерята Евгения Живкова не обича да говори на тази тема. Предлагам ви част един разговор с нея преди пет години, запечатан в книгата „Рани от власт“.
- Жени, дядо ти се е притеснявал, че майка ти много работи, че се изтощава, споделял го е и с други хора около себе си, казвал го е и на нея. Защо не е спряла?
− Не знам. Тя самата осъзнаваше, че трябва малко по-спокойно да работи, да не се напряга толкова много. Излизаше сутрин около 9, както вече ти казах, вечер се прибираше късно и продължаваше да чете, да работи, особено през последните години. Дори си спомням, след като започна инициативата с асамблея „Знаме на мира“, тя ми говореше, че оттук нататък ще работи само за децата, за да може децата в България да са добре, да се развиват. Дори смяташе (това също не можа да се осъществи, тъй като почина) част от заплатата, която получава, да започне да дава в някакъв фонд, с който да бъдат подкрепени деца с таланти. Искаше това да е лична нейна инициатива, лично финансирана от нея, а не от държавата. Даже тогава с детския си акъл си мислех: „Добре, де, тя ще си дава нейните пари за другите, а какво ще остане за нас?“… После всичко се промени. Усетих страшно много липсата на майката. Едно момиче на 15 години и едно момче по-малко остават без най-близкия си човек, без човека, с когото можеш да се съветваш. Целият ти живот се обръща.
− Озлоби ли се към някого? Как прие мълвата, че се е самоубила?
− Не, не съм се озлобила. Никога не съм вярвала, че би могла да се е самоубила, защото не беше човек, който може да ни остави. Това беше против нейните принципи и възгледи. Когато ни казаха, че е починала, си помислих, защо ни е оставила. Но тя не беше човек, който би направил подобно нещо. Беше ми написала едно писмо по повод на мои детски спорове с нея: „Мислиш ли, че може един човек, който иска да направи асамблея „Знаме на мира“ за децата на света, да не обича собствените си деца?“
− Споменавала ли ти е, че ДС ви следи?
− Не, на мен не ми е споменавала. Но през 1980–1981 година присъствах на един разговор между нея и дядо ми, когато тя му каза, че Мурджев я следи и докладва някъде за това какво тя прави. Помоли дядо ми да го махне от охраната . Дядо ми я посъветва да изчака. Мурджев издаде след това книга за майка ми, в която има много неистини. Има много неща, които са преувеличени. А и не смятам, че е редно хора, които са били на подобна служба, да пишат за тези неща. Не е морално.
(Димитър Мурджев е работил 20 години в УБО, 13 от които в личната охрана на Тодор Живков и Людмила Живкова, а по-късно в личната охрана на Чудомир Александров и Андрей Луканов. В книгата „Така ги видях“ той разказва за събития и личности, свързани със семейство Живкови, разказва за генерал Кашев и генерал Милушев, за медицинската сестра Ани Младенова, за Петър Младенов, Дечко Узунов, Светлин Русев.С особен драматизъм са описани дните на Людмила Живкова от автомобилната катастрофа до нейното самоубийство: мистичния ú интерес към Индия, общуването ú с д-р Димков и баба Ванга, припряното ú желание да отвори българската култура към Европа и света, предчувствието ú за настъпващата разруха… – б. а.)
− Кой ти съобщи за смъртта ѝ ?
− Иван (Славков) ни съобщи за нейната смърт. Ние с брат ми Тодор бяхме във Варна и тя трябваше да дойде след няколко дни при нас. Предишната вечер аз звънях, търсех ги и двамата по телефона, първо търсих майка си, така и не можах да се свържа. Жената, която вдигна телефона, ми каза, че я няма. След това започнах да търся Иван, тя ми каза, че и него го няма. Малко се притесних – в 10 часа вечерта никой да няма. Звънях два-три пъти, но нищо повече не ми казаха. И на другия ден сутринта ни събудиха рано. Имахме две жени, които ни гледаха – леля Таня и леля Елена. Тогава бяхме с леля Таня в „Евксиноград“. Аз бях с две мои приятелки. Събудиха ни и ни казаха, че трябва да се върнем в София. Бяха пратили самолет да ни прибере. В самолета имаше тягостна атмосфера, но ние нищо не знаехме. Долавях, че нещо се е случило, но не знаех с кого, какво. Никой не ни казва. Заведоха ни веднага в апартамента на „Толбухин“, там дойде Иван и ни каза: „Майка ви почина.“ Нищо повече!
− И ти нищо ли не попита?
– В тоя момент повече не сме питали. Тодор започна да плаче и се скри в кухнята, а аз се заключих в тоалетната и също започнах да плача.
− Опитвала ли си се да разбереш как са минали последните мигове, последните часове, възстановила ли си ги за себе си?
– Тя беше в Боровец с дядо ми. Беше си взела отпуск и там почиваше. Това се случи след посещението в Мексико, имаше проблеми със здравето. Тя замина за Мексико в деня, когато се върна от Индия. Ние дори не я видяхме, защото бяхме на училище. Знам само, че си е взела друг куфар с други дрехи и веднага е отлетяла за Мексико. Часовата разлика между Индия и Мексико е голяма. Нормално е при такова натоварване да се почувства недобре. Но бяха минали няколко месеца и беше започнала да се възстановява. Тогава си беше взела отпуск и трябваше да дойде при нас във Варна. Ние я чакахме в „Евксиноград“. Току-що беше приключила и Международната среща на жените ръководителки на национални комисии за работа с децата.
− От Боровец се е върнала във вилата в Бояна. Накарала е охраната да ѝ купи две опаковки приспивателно…
– Така твърди Мурджев. Тя не пиеше никакви лекарства. Едвам я бяха накарали да взема все пак някакви медикаменти във връзка с лечението, което провеждаха. По принцип тя се лекуваше с нетрадиционни средства, пиеше билки, чайове – с това си я спомням. След катастрофата, когато започна да изучава алтернативната медицина, не само философия, започна да се лекува с билки. Дори и на нас не ни даваше да пием антибиотик, не позволяваше да ни лекуват с антибиотик, но това хората, които пишат книги, няма откъде да го знаят, така че не знам какви лекарства е вземала, камо ли да вземе повече.
− Говорила ли си с Богомил Герасимов във връзка с неговите разкази, че в Мексико майка ти е изпаднала два дни в неадекватно състояние?
– Не, и нямам желание да разговарям. Той беше от подмазвачите. Не е морално да говори подобни неща.
− А откъде тръгна мълвата, че тя може да се е самоубила. Кой я пусна?
– Не знам, честно казано, откъде тръгна мълвата.
– А спомняш ли си погребението ?
− Да, спомням си, да. Аз не исках да отида на погребението.
- Според теб за какво остана неразбрана Людмила Живкова?
- Остана неразбрана за това, че беше посветила живота си на хората, колкото и тривиално да звучи. Не можа да реализира идеята си за фонд за талантливи деца, не можа да довърши и започнатата мащабна работа за културното отваряне на България към света. Малко хора знаят, че няколко дни преди да почине, се среща с Робърт Максуел, който води разговори с майка ми за среща между нея и кралицата на Великобритания и по този начин да се започнат по-тесни контакти между двете страни. Мисля, че много хора не разбраха стратегията за тихото отваряне на България към света. Неслучайно Николай Рьорих е художникът и философът, с когото започва реализирането на „Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в изграждането на развитото социалистическо общество“. Той е руснак, но не е приет в СССР, същевременно глобалният обхват на неговата дейност от Русия през Индия до Америка и Европа дава възможност за максимален размах на дейността на майка ми.
− Тодор Живков кога започна да признава в семейството за провала на социалистическата система?
– Пред мен е споделял открито в периода 1985–1987 г. Но малко преди Юлския пленум вече ми разказа за конкретните си намерения и планове – отделяне на държавата от партията. Казваше, че това няма да стане лесно и веднага, смяташе, че ще има вътрешна съпротива от хората, които са били облагодетелствани, на ниво ЦК и нагоре. Искаше намаляване на привилегиите, които ползва този кръг. Убеден беше, че постепенно трябва да се подмени централизираната и плановата икономика с пазарна. За това бе разработен и приет и Указ 56. Съветската страна и Горбачов не бяха съгласни с тези му виждания. Не мога да кажа, че Горбачов не го обичаше, но определено Живков беше трън в очите му. Дразнеше го, че Живков има позиции на лидер в социалистическия лагер, думата му се чуваше.
− Как се роди конфликтът му с Горбачов?
– Проблемът идваше от това, че дядо ми смяташе, че по различен начин трябва да се извърши реформирането на комунистическата система, друг да бъде пътят на отварянето към западния свят и икономики. Живков искаше да се направи анализ на развитието на социализма в България, да се избере точният път за промяна, а не само да се говори за перестройка, която така и не се случи до края на 1989 г. Просто социализмът не се реформира и така се приключи с тази система. Капитализмът надделя. Дядо смяташе, че трябва да имаме по-тесни търговски отношения с развитите страни. Искаше България да се превърне в мини-Япония, мини-Германия. Знам от очевидци, че с Йозеф Щраус, канцлер на Бавария, са дискутирали възможността страната ни да се присъдени към европейската икономическа зона. Оттук тръгнаха и различията с Горбачов.
− Всъщност майка ти не беше ли истинският реформатор до него, но може би неразбран за времето си?
– Да, тя беше реформатор, но точно заради тези си амбиции имаше проблеми с хора от обкръжението на дядо ми. Интригантстваха, че се отклонявала от правия път и идеология. Знам от дядо, че няколко пъти е викан в Москва при Брежнев, за да му се карат за отварянето на България в сферата на културата, общуването със западния свят, с дисиденти и емигранти. В Москва смятаха, че това застрашава социализма, но истината е, че дядо беше гръб на майка ми. Подкрепяше я, защитаваше я дори и в Политбюро. Тези интриганти бяха близо до него, не искам да цитирам имена, той ги знаеше. Те пращаха доносите в Москва, а после му се подмазваха, а даже след смъртта на майка ми издаваха книги за нея.
− Знаехте ли, че ви подслушват?
– Да. Всички телефони вкъщи се подслушваха – уж неофициално, а всъщност съвсем официално. Но в един момент се абстрахираш, не може да живееш непрекъснато с тази мисъл. Приспособих се, намерих начини за съществуване, за преодоляване на всевъзможните бариери. Това бяха тежки дни. Искаха отвсякъде да заличат имената ни. През 1990-а беше закрита асамблеята „Знаме на мира“, а фондацията „Людмила Живкова“ беше преименувана на „Кирил и Методий“, за да се прекъснат всякакви „връзки“ на тези две институции с моето семейство. Аз и Владимир бяхме изключени като членове на фондацията, въпреки че сме нейни учредители, без да ни предупредят. А с Тодор като дарители бяхме внесли голяма сума, събрана от хонорари на майка ми. Бях член и на фонд „Детство“ – изключиха ме по политически причини и от неговия управителен съвет. Центърът „Знаме на мира“ беше разграбен. Идеята да се общува със света беше съсипана, а много важни международни контакти – изгубени. Въпреки подкрепата на политици и интелектуалци от десетки страни. Целта беше да се изтрие името на майка ми като деец, допринесъл за културата ни.
Днес никой не казва, че експозицията с тракийското съкровище беше показана още тогава в десетки страни. Тракийското съкровище обиколи почти целия свят: беше в Япония, в Ню Йорк, в Лондон, даже в Лондон и в Швеция аз бях с нея по време на представянето на тези експозиции. Тя беше все още зам.-председател на Комитета за култура, когато през 1975-а тръгна за Париж с идеята за отваряне на България към света. Бях малка, но няма да забравя с какво уважение международните държавници се отнасяха към колекцията и въобще към България. Неслучайно по света бяха направени и доста чествания за 1300-годишнината от създаването на българската държава. Навсякъде бяхме приемани като равностойни партньори. А сега няма национална стратегия и политика за популяризиране на културата ни, нито пък за образованието – независимо на кого е правителството. Ако нещо се случва, то се ситуира в различен контекст. Навремето България заставаше зад своите таланти – млади и утвърдени.
− По кои въпроси спореха с дядо ти?
− По тези въпроси дядо ми я подкрепяше, беше съгласен с начина на действие. Но не е било лесно. В една затворена система при доминиращ социалистически блок и определена държавна политика, съобразявайки се и с поетите от страната ангажиментите, не всички са били доволни от това, което майка ми прави. Имало е завист за това, че България тръгва по път на отваряне към Запада, че се завързват сериозни контакти със западните страни. Спомням си един интересен спор за Асамблеята, който днес може да звучи смешно, но тогава аз я подкрепих. Тя не искаше да има никакви пионерски връзки на децата по време на „Знаме на мира“. И влязоха в спор с дядо ми, който си даваше сметка за всички критики, които ще отнесе заради асамблеята. Тя обаче не отстъпваше от позицията си. Тогава дядо ми каза: „Моля те, нека поне пионерските връзки да останат, че и без това търпим критика оттук и оттам за това, че прекалено много се отваряме и че прекалено много връзки със Запада имаме.“ Нейната позиция, която и на мен ми я обясняваше, бе да няма никаква политика, никакво партизиране на идеята за единството на света чрез творчеството. Това бе основната цел.
− Тя е имала сериозни противници в Политбюро. Знаеш ли кои са били най-острите критици?
− Не знам официално някой да се е изявявал като неин остър противник. Работила е и със Станко Тодоров, и с Гриша Филипов, който я е подкрепял в много отношения. Има едно нейно писмо за утвърждаване на културната политика, която България трябва да води в един бъдещ период от време. Впоследствие то става решение на Политбюро и е подписано от Петър Младенов и Александър Лилов като представители на новото поколение политици в ЦК, които биха провеждали и нов тип политика в различните сфери. Тя е подписала много спогодби със САЩ за сътрудничество в областта на културата, образованието, които днес са забравени или умишлено не се говори за това. Някои от нейните идеи, по специално тези за отварянето на България, явно не са били приемани от всички в ЦК. Георги Йорданов ми е разказвал, че тогавашният министър на културата в Съветския съюз Пьотър Демичев е имал много добро отношение към майка ми. Когато дошъл в България след нейната смърт, плакал при срещата с дядо ми. Но във висшите политически кръгове в Москва вероятно е имало недоволство, че тя работи за отварянето на България към света. Дядо ми казваше, че са го притискали да окаже влияние, за да действа по-кротко и по-полека. Няколко пъти е имало намеци от страна на Брежнев. Това го знам, защото двете семейства бяхме близки – майка ми общуваше с жената, дъщерята и снахата на Брежнев. Имаха човешки отношения. Те ни идваха на гости, ние – на тях в Крим. И може би заради това Брежнев е споделял с дядо ми какъв е отзвукът от дейността на майка ми.
− Какво не харесваше тя в системата?
− Студената война, която се водеше. Майка ми беше по принцип против войната. Затова и „Знаме на мира“ издигна лозунга за обединяване в името на мира и запазване на културните ценности и изобщо на ценностите в живота. Спомням си, че когато започна по-активно да работи по тези въпроси, не даваше да се купуват играчки, които символизират танкове, пистолети и подобни неща. И не подаряваше на други деца такива играчки, дори да са момчета.
− Смяташ ли, че ако не беше дъщеря на Тодор Живков, щеше да си реализира идеите?
− Може би не. Което значи, че тя имаше подкрепата на баща си. Имали са, разбира се, спорове по различни въпроси, но причината, заради която най-много са спорили, е нейното желание всичко да стане по-бързо, веднага. Тя не жалеше силите си в работата.
− Разгадай ми фразата „Мислете за мен като за огън“?
− Няма такава фраза. Тя е споделяла, че огънят идва от източната философия, че огънят гори, разпалва се, оставя следа и пренесено в човешките отношения – по-същия начин нещо или някой може да бъде следван. „Мислете за мен като за огън“ е интерпретация след нейната смърт, която бе използвана, за да се сложи като заглавие на книга за нея.
- Кога за първи път тя се среща с Ванга, кой я заведе при Ванга?
− Не знам точно кога, може би още като студентка се среща с Ванга. После срещите им бяха много чести, Ванга е идвала у дома. Тогава и аз се запознах с Ванга. Като влезе, веднага разбра, че съм в стаята, и без никой да я пита, каза: „Това момиче ще завърши история.“ Била съм някъде на 10 години. Ванга не идваше, за да врачува. С майка ми говореха за бъдещето на България. Когато бях в началото на бременността си с Людмила, все още нямаше как да разбера пола на бебето. И реших да пробвам при Ванга. Знаех, че няма да ми каже, но отидох. Запитах я: „Ако родя момче, как да го кръстя?“ Тя ми отговори: „Като родиш момче, тогава ще ти кажа. А ако родиш момиче, ще го кръстиш ли Людмила!?“ Беше в нейния стил. Тя се отнасяше като майка към мен – чувстваше ме много близка. Добър човек. През 90-те години започнах да усещам болка у нея заради това, което вече ставаше с народа на България… Да припомним, че тя остави всичко, което имаше, на държавата. Построи и църква.
− Но не е предрекла смъртта на майка ти. Говорила ли си с Ванга за това?
− Да, но не аз съм я питала защо не е познала. Ванга сама ми го каза. Понякога тя правеше силен контакт с майка ми и се притесняваше да не изпадне в транс. По време на един такъв разговор Ванга се разплака и ми каза: „Аз не можах да предрека тази смърт.“ И ми разказа, че двете с майка ми са се видели седмица или десетина дни преди смъртта.
Майка ми разказала за някакъв неин драматичен сън, в който бесни кучета се разхождали в двора. Тогава обаче Ванга не е могла да разбере точно за каква става дума, дори не е анализирала разказа. Каза ми, че след като майка ми починала, тя също била в шок от смъртта и се сетила за този сън, че не е хубав, че не предвещава нещо добро.
Майка ми може би е имала някакво усещане…
…
Източник: Епицентър
