22 септември 1921 година, точно в Деня на независимостта на България, си отива Иван Вазов.
Това е творецът, който обичаше до безпаметност родината и народа си, който създаде творби, в които влагаше душата си, за да укрепи и пребъде българския дух и култура след двете тежки национални катастрофи.
В едни от най- страшните времена, Вазов благослови децата с вечното стихотворение „Аз съм Българче”.
Стихотворение, което днес се рецитира с чуждестранен акцент в четирите краища на света и предизвиква сълзи в очите, особени чувства и гордост у всеки, въпреки всички изпитания и превратности на времената, в които живеем.
Поклон!
Аз съм българче, и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Аз съм българче, и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
