Българи в Испания | ИСБИ

Информационен сайт на българите в Испания

България, От мрежата, Твоята новина

Двама англичани в България: Невъзможно е да се върнем след всичко това

Дунавската равнина е бяло петно в туристическите пътеводители. Като пристигнеш на голямата гара в Попово, пейзажът изобщо не е пленителен, а срещу него са силозите на завода за преработка на слънчоглед.

Наоколо е равнина, засята със зърно, докъдето ти стига погледът, тук-там гористи хълмчета и села с еднакви тухлени къщи. В центъра на този малък район, Попово не изкушава с нищо – нито със запуснатите индустриални терени, които помнят по-добри дни, нито със сивия бетон на централния площад, пише сайта diana.bg.

И въпреки това те са избрали да се настанят тук. Не масово, но истинско преселение, продължаващо от десетина години. Започва с Марк и Кара, двойка англичани, които се влюбили в района и неговите 300 дни слънце годишно. Сайтът им е „спусъкът”. Сайт на английски, с всички практични детайли, които можете да си представите за местния живот, и как да се заселите, и много снимки.

Скоро идват и други, които правят свои сайтове. Мнозина стават импровизирани посредници при покупката на къщи и улесняването на новопристигащите. После следва едно тв реалити, посветено на пионерите от първата вълна.

Стая за гости и малка био ферма

Днес над 600 преселници имат дом в района на Попово. Има и други подобни общности из туристическите места в България, но тази в Попово е на най-невероятната.

Клер и Крис се настаняват в Паламарца преди 5 години. От 600-те жители на селото 10% са новопристигнали като тях. Двамата бързо стават стълб на общността. И пример за успешна интеграция: „Искахме да се установим във Франция и да започнем малък земеделски проект, но беше много скъпо. Решихме да пробваме в България”.

Първо стават доброволци при Марк и Кара. После остават – убедени, че са попаднали на уникално място в Европа. Бързо репродуцират модела: стая за гости и малка био ферма за зеленчуци, яйца, месо и мляко, които осигуряват разточителни закуски за гостите.

Крис работи дистанционно за университет в САЩ, а Клер организира курсове по рейки.

По-истински и по-слънчев живот

„Хората, които ни познават отдавна, никога не са си представяли, че ще живеем така”, се забавлява Крис. Археолози по професия, по-скоро градски хора, той и Клер успяват да организират добре живота си на село, макар и да е малко суров понякога. Двойката бързо установява връзки със съседите: „Още в началото ги помолихме за помощ, за да възстановим къщата. Искахме да запазим местната архитектура, да използваме същите тухли от печена пръст, от които са построени старите къщи. Съседите ни помогнаха и за градината и за козите.”

Двамата полагат усилия да научат български. За тях е немислимо да останат в изолация в англоезичната общност. Крис ходи с цигулката си на местните празници и свири с местната фолклорна група, гордост за селото.

През 2013 г. участва в организирането на първия в региона фестивал за българска музика и DJ електронен микс. Идеята е заимствана тази година и на друго място. Най-консервативните сред местните хора приемат фестивала, а младежите в Попово направо са щастливи.

Миналата година статия в „Гардиън” за стаите им за гости вдига броя на посетителите. От дума на дума, с много активност във Facebook и с отлични отзиви в TripAdvisor, започва да се разчува за малкото село като място за туризъм. Ефектът: един от двама клиенти се замислят да купят къща и да се преселят, завладени от мечтата за нов живот, по-прост, по-истински и с повече слънце.

Преди 25 години, когато пада комунизмът, селото има 3000 жители. Вече свободни да живеят, където пожелаят, те напускат селата. Селата опустяват, някои изчезват.

Къща за 10 000 евро

Тези, които остават, са една шепа активни хора и бабите с малки пенсии, които преживяват със зеленчуците в градините си и от рентата от земеделските им имоти, изплащана от кооперациите. Няма улица без празна или рушаща се къща. Стари училища, поликлиники и административни сгради пустеят. Това обяснява цените на имотите – едни от най-ниските в Европа.

За 5000 евро и без много-много юридически трудности можете да си купите обитаема къща с вода, ток, телефон и красива градина. В eBay Royaume-Uni цените тръгват от 130 евро и стигат до 70 000 за луксозни реновирани вили. Но основната част от сделките е за по-малко от 10 000 евро.

На място цената пада наполовина. Броите допълнително 5000 евро – за ремонт, за изолация, за банята. И имате нов дом за 10 000 евро. Уникално.

Всички села около Попово вече имат свои малки общности. Всяка си има атмосфера. Във Водица са по-скоро късни хипита или алтернативни: лек начин на живот в българския Рай. В Паламарца е по-трудно. Повечето заселници там имат истински житейски проекти.

Високоскоростен интернет и работа от разстояние

Интернет често е ключов за заселването и играе ролята на връзка с живота. В класациите за скорост българският интернет често попада в топ 10, макар да е все още далече от Франция и САЩ. В действителност либерализацията на сектора увеличи броя на операторите, но броят на потребителите остана ограничен. Резултатът: и в най-отдалеченото село скоростта е сравнима с тази в града. Безспорно предимство при работата от разстояние.

Агнес продава картините си по интернет и показва малко от тях по изложби. Живее обаче основно от сделките с недвижими имоти. Вив се пенсинора предсрочно, но мъжът й продължава да дава по интернет консултации за отбранителния сектор, докато междувременно модернизира дома им.

В съседното село Брам и Анна са разбрали формулата „без зима”: връщат се да поработят в Белгия през зимата.

Евелин дебаркира миналата година от Турция. Холандка е. Напуска Кападокия заради Паламарца. Туристически организатор по професия, тя твърдо вярва в туристическото бъдеще на България. Евелин намира клиентите си чрез своя сайт и развива местно предлагане за туристите, каквото тук преди не е съществувало.

След няколко посещения Кристина и Мариама също са полудели по „духа на мястото”. Кристина е коуч и клиентите й са по цял свят. Със Skype може да проведе интервютата си откъдето поиска. След като напуска поста си в посолство, за да стане консултант, Мариама се наслаждава на същата свобода.

Други са дошли съблазнени от мечтата за живот в усамотение. Повечето къщи се продават с парче земя и хубава градина. Без възможност за голяма експлоатация на земята, с опции за скромна издръжка от земеделие, подобно на българите, които са избрали да останат или не са могли да заминат.

Местните, носителите на традициите

Едно синьо утро, студено и мъгливо, малка компания, въоръжена с кофи, ножове и всевъзможни съдове. Маса за къмпинг в единия край на градината, върху нея няколко чаши и две-три шишета бистра непрепечена местна ракия.

Основното действащо лице грухти в кочината си. 250-килограмово добре угоено прасе. Със стария си 12-ти калибър Степан действа чисто, без звярът да има време да осъзнае какво му се случва.

Старецът от съседната къща идва и гледа одобрително ритуала. Издърпват трупа и дългото разфасоване започва.

На ход е Степан. В селото той се занимава със смъртта. Ловец и касапин, той е и отговорник за погребенията. Ценен човек. Йън го е повикал, за да е сигурен, е всичко ще мине добре.

Стават три години, откакто Йън се е преместил в Паламарца. През първата година се е посветил на къщата. После се заема с животновъдство. Като много от новопристигналите, не знае нищо. Съседите българи му помагат. Това не му пречи да прави грешки. Дълго ще си спомня за първото си прасе: „Като истински аматьори, направихме това през лятото. В 6.00 сутринта вървеше много добре. Но в 9.00 вече беше 30 °С и навсякъде имаше мухи. Наложи се да изхвърлим доста от месото.”

Няма да се повтори. В съседно село друга група се оказала напълно безпомощна пред първото си прасе. Нямало кой да ги научи и те залегнали върху книги и клипове в YouTube. Усмъртяването на животното не било голям проблем, но после трябвало да спрат, за да проверят в компютъра и да установят, че им липсва информация за последователността при транжирането.

И най-вече да открият, че са извършили непоправимото: разкъсали са червата. А понеже не знаели, че не трябва да хранят прасето през последните 24 часа от живота му, провалът станал пълен. Дори след обилното измиване миризмата на месото била трудно поносима.

„Тук съм свободен”

Йън обяснява: „Съседите ни в селото живеят като квази затворено общество, което няма нужда от външния свят. Знаят как да строят къщите си, да сеят и да прибират реколта, да отглеждат животни и да повишават добива. Правят това добре открай време. Ще сме луди, ако не се допитваме до тях.”

Степан и неколцина местни играят и ролята на носители на традиционното ноу-хау. Радват се, че новопристигналите искат да усвоят тукашния начин на живот и че вливат свежа кръв на селото. Трябва ти Мустафа, ако искаш да поправяш каменен зид, да търсиш гъби или да дестилираш – местен спорт, който помага зимата да мине топло. За грижите за козите трябва да питаш Анна и най-вече Юмер – овчаря. Така че на въпроса „Защо сте дошли в Попово?”, отговорът на Йън е ясен като бистрата му ракия: „Тук съм свободен. Никой не ми казва какво и как да направя, имам истинска връзка с моите съседи. И има пространство. Невъзможно е да се върна да живея на Запад след всичко това”.

Източник: bgnow

Още по темата:

3 Comments

  1. Без коментар.Само мързеливи българи могат да оставят къщите си и земята си и да стават наемници на запад за пари.Би трябвало децата на съседите на тия чужденци да се поучат от чужденците-от тяхната инициатива и досетливост,че може да се печели добре и в България ,стига да не си алчен и да си свободен.Йордан Радичков казваше „Лошо е да си прост“.

  2. х

    Напълно споделям мнението на Антоанета и им пожелавам късмет,здраве и много положителни емоции в селото!

  3. Антоанета Вунчева

    Предпочитаме такива хора да се заселят в България, отколкото бежанци.

Вашият коментар

Share
Close
error: Alert: Content is protected !!