Мигрантите, които живеят тук не си правят никакви илюзии. Кваси Овусо ни показва саморъчно изградената си колиба. Преди 15 години е пристигнал от Гана в Испания, за да работи. Изглежда отдавна е погребал мечтата си за по-добър живот.

„Щом работим тук и си плащаме осигуровките, имаме право на по-добър живот“, казва Овусо. Никои не иска да му даде жилище под наем, независимо, че има разрешително за работа и престой. Кваси Овусо е принуден да живее в гето, където питейната вода недостига, а хората се мият на полето.

Подобно е положението и на много африкански емигранти в андалуската провинция Алмерия. Тук те работят в орънжерии срещу мизерно заплащане. „Елате да видите, вътре е по-горещо, отколкото навън и собственика не плаща добре – 33-34 евро на ден, не повече. Тук работиш и без договор“, жалва се Овусо.

Испания има нужда от евтина работна ръка в зеленчуковите градини, където в пластмасовите оранжерии растат домати, чушки и дини. Много от работниците са наети нелегално, а без трудов договор не могат да си намерят жилище. Заговаряме фермери, но първоначално никой не иска да говори с нас.

Само Хуан Лопез се съгласява да говори с нас. Той също наема надничари от африка, уверявани, че всички имат договори и социални застраховки, получават по 40 евро на ден. Разбира онези фермери, които плащали по-малко и си спестяват социалните осигуровки. Казват, че икономическият натиск е много силен.

„От продукцията, която изкарват, печелят преди всичко прекупвачите, а не фермерите. За да се приберат 2 тона чушки ми трябва един цял ден. Трябват ми и осем души. Изкупните цени трябва да са по-високи, тогава мога да плащам по-добре и на моите хора“, споделя Лопес.

Рано сутрин мигрантите се събират на едно определено място, за да бъдат наети и ако имат късмет отиват да работят в оранжериите. Никой от работниците не иска да разговаря с нас. Питаме един от шофьорите, той е испанец и ни казва, че само изпълнявал заповеди.

„Аз също съм обикновен работник. И аз съм на същото дередже. Какво да правя?“

За разлика от испанците, емигрантите често изобщо не знаят правата си, казва синдикалиста Хосе Гарсия. Той говори открито за експлоатация и в края на работното време раздава информационни брошури на входа на една плантация.

„Вие знаете ли си правата“, пита ги той. „Вие трябва да получавате по 46 евро на ден, а не 30. Шефът ви трябва да ви плаща и осигуровки за всеки ден, за да получите по-късно малко пенсия. Трябва да носите и предпазни маски, когато работите с вредни препарати. Трудовата ви безопасност е много важна, иначе ще се разболеете“.

Повечето хора не смеят да се борят за правата си, страхуват се да не останат без работа. Врагът винаги е един и същ – страхът. А правителството съзнателно си затваря очите, казват синдикалистите.

„Правителството си заравя главата в пясъка като щраус, само и само да няма проблеми. Това просто не го интересува. Голяма част от емигрантите не гласуват, защото нямат право. Затова те не са интересни за управляващите“, споделя Лопес.

Кваси Овусо се чувства жестоко излъган. След 15 години в Испания, той вече няма доверие на тази страна.

„Не искам толкова много, само искам властите тук да помагат на емигрантите да си намерят жилища и да се застъпят за нас, за да печелим малко повече. Ние нямаме понятие как сами да го постигнем.“

С парите, които печели в Испания Кваси изхранва жена и три деца. Те са останали в Гана. Казва, че ги мисли всеки ден, но не иска да ги доведе в Европа при тези обстоятелства.

Още по темата: