Доктор Любка Любенова от Велико Търново е една различна лекарка. Тя се грижи за здравето на около 2000 души, но знае подробности за всеки един от тях. Обича всички, но най-много милее за тези, които напускат страната. Има пациенти в Англия, Испания, Германия и дори в Чили, и често говори с тях по скайп.

„Всеки един от тях е много специален. Как да ви кажа, работата на личния лекар е малко по-особена, защото ние не лекуваме точно пациенти. Това са нашите приятели, родителите на нашите съученици, съучениците ни, децата на нашите пациенти, които вече са пораснали и имат деца…

Някой влизат в кабинета и няма обръщението „докторе“. Някой път много свойски се обръщат към мен и аз казвам: „Моля те, не така, хората ще си помислят, че сме роднини и имам по-особено отношение“. А те наистина си ме усещат по този начин – наричат ме „како“, „лельо“. Аз за „како“ черпя сок. Имам малки пациенти, които, като се научат да говорят, и ми казват „како“. Това означава, че им изглеждам добре все още“, казва тя през смях.

Доктор Любенова практикува вече 17 години. В кабинета си тя е направила стена на плача – там стоят снимки на всички нейни пациенти, тръгнали да търсят късмета си в чужбина.

„Това е едно табло, което преди години започна да се създава с едни мои пациенти, които тръгнаха за чужбина и ми оставиха своя снимка на децата. Защото преди да тръгнат им казах, че бих направила всичко, за да останат. Но така се случи, че професията им не позволяваше по-качествен живот и заминаха при свои близки в чужбина. Тази снимчица ми е свидна. Сложих я зад гърба си, влизайки в кабинета, сядайки на бюрото, да си я виждам. Събраха се снимка по снимка“, разказва лекарката.

На стената има снимки на пациенти, които живеят в Англия, Австрия, Германия, Франция, САЩ и Канада.

„Честно да ви кажа, някой път съм егоист. Искам ги в България. Друг път се замислям дали съм справедлива. Понякога, като тръгват, им поръчвам някои неща, след това съжалявам. Нямам право да ги натоварвам с очакванията си“.

„Пиша им, че ги чакам, че е хубаво да растат при мен – разказва още д-р Любенова. – Ако имат възможност, да минат поне да ги видя. Но ако могат да бъдат щастливи някъде другаде, нямам право на такъв егоизъм – да ги накарам да си дойдат. Харесва ми, че ходят в българските училища в чужбина и така не забравят корена си. Много щастлива ме правят, когато ми пускат снимки в народната си носия и се надявам където и да са, да са хубави хора“.

Още по темата: